‘Част от него е останала при нея и затова му е трудно да се отдаде целия’. Онзи ден чух това за трети път, за трети човек. И ми стана някак тъжно. За всички нас – същества, които на вид изглеждат цели, но ако се вгледаш достатъчно внимателно, ще забележиш празните места. Онези места, на които материята е изтъняла. Които някога са били цветни и пулсиращи, а сега от тях са останали само избелели снимки, струпани в дъното на прашен шкаф. Парченца от пъзела, които са се изгубили. Парченцата, които помня как изглеждат, но които останаха там някъде, при някого.
И всеки следващ път когато някой ме поиска цялата, аз пропадам в празните места. В своите и в тези на другия.
вторник, 29 декември 2009 г.
петък, 25 декември 2009 г.
Нова Зеландия
Юле опаковаше подаръци. Внимателно разгъваше цветната хартия, увиваше я около кутиите, залепваше я с тънко безцветно тиксо и връзваше пакета с панделка в съответстващ цвят. Стигайки до книгата, която беше купил, той реши да я прелисти за момент, преди да я опакова. На първата страница, под заглавието, с леко наклонен на една страна почерк, пишеше:
'За Юл,
чието присъствие озарява всяка стая във всяка сграда на всяка улица и във всеки град. Тръгни. Ела'
Подпис нямаше. Юле беше чувствителен и усърден млад човек със силно развито чувство за правилно и грешно. А това тук определено не беше правилно. Нямаше как да е правилно да си купиш книга от интернет книжарница, да си платиш с кредитна карта, която не е на твое име и да ти доставят книга с лично посвещение. Той гледаше книгата като бомба, която всеки момент ще избухне. Разтревожи се. Прокара пръсти през косата си, а в средата на челото му се появи бръчка.
Юле не излизаше често. Всъщност, ако можеше да изхвърля и боклука си по интернет нямаше да излиза изобщо. Разбира се, можеше да викне чистачка да върши това, но това беше дори по-страшно – щеше да му се налага да говори с нея. Затова веднъж – два пъти седмично той нахлупваше шапката си ниско над очите, слагаше си слънчеви очила и се придвижваше на прибежки до контейнерите за боклук и обратно. Съседите отдавна се бяха отказали да го заговарят, затова пътешествието беше относително безопасно.
Той стана и закрачи из стаята, като от време на време спираше, хвърляше поглед към книгата, свиваше притеснено устни и продължаваше да крачи.
Може би вече е излишно да се казва, че подаръците бяха от него за самия него. През годината той беше си записвал всички неща, които би искал някой да му подари за Коледа. Няколко дни преди празника разгледа списъка, определи петте най-желани подаръка и си ги поръча. После, завладян от нехарактерен за него внезапен импулс, той си поръча и шестия в списъка подарък – а именно книгата.
Сега тя лежеше на дивана, а посланието на първата й страница тихичко тиктакаше. Юле застана пред огледалото и се погледна. Косата му стърчеше напосоки, а от очите му надничаше страх и ... да, може би, вълнение и любопитство. Той се върна при книгата и я погали плахо по корицата. Усмихна й се лекичко и, тъй като му се стори, че тя му отвръща със същото, побърза да се обърне и да се заеме с доопаковането на останалите подаръци. Подреди ги до дивана и се запъти към кухнята, за да си вземе нещо за ядене. В коридора го споходи мисълта, че в най-горния шкаф отляво има бутилка вино, която преди време беше получил като подарък към една от поръчките си от онлайн супермаркета. Юле не пиеше, но тази вечер така и така беше необичайна, затова той се качи на един стол и извади прашната бутилка от дъното на шкафа. Наля си и се върна в хола. Отпи една глътка и впери поглед в книгата.
Когато удари полунощ, Юле тъкмо беше довършил чашата и се почувства мъничко по-смел. Без да обръща внимание на останалите си подаръци, той взе неопакованата книга, отгърна я отново и прочете посланието. Несигурен какво трябва да направи оттук нататък, той реши да се върне към познатото. Облече пижамата си както всяка вечер, изми си зъбите, загаси всички лампи и си легна. Затвори очи и се завъртя наляво. След около 20 секунди отвори очи, стана, отиде до хола, взе книгата и се върна обратно. Сложи я до себе си на леглото, грижливо я зави и отново затвори очи. Заспа и сънува, че е в Нова Зеландия.
По същото време, в съседния апартамент едно момиче на име Юлия седеше на масата пред полупразна чаша вино и втренчено гледаше книгата пред себе си. Той заминаваше за Нова Зеландия утре. А след скарването им не се беше обадил. Дори не беше казал, че съжалява за онова, което беше направил. Сякаш случилото се нямаше значение. С луксозния пътеводител за Нова Зеландия, който й беше изпратил все едно й казваше – ето виж къде отивам. Не съжалявам, не те искам и можеш само да гледаш цветните страници и да си спомняш за мен.
Шест часа по-рано един от служителите в интернет книжарница беше получил две заявки за една и съща книга – луксозен пътеводител. На едната трябваше да има следното посвещение:
'За Юл,
чието присъствие озарява всяка стая във всяка сграда на всяка улица и във всеки град. Тръгни. Ела с мен в Нова Зеландия. Съжалявам за това, което направих. Ще те чакам утре в два часа на Терминал шест. Ако не дойдеш, ще те разбера.
Обичам те.
С.'
Служителят едва беше стигнал до ‘Ела’, когато телефонът му звънна. Той го вдигна, скочи внезапно, метна палтото си в движение и от вратата изкрещя на колегата си да довърши опаковането и да прати пакетите. Жена му раждаше.
---
На следващия ден, в два часа следобяд Юле пое много дълбоко дъх, нахлупи шапката си ниско над очите и отвори външната врата на апартамента си. Заслиза по стълбите бавно, а в лявата му ръка не се забелязваше торба с боклук. Вместо това той държеше платнена торба за пазаруване. За първи път от години отиваше до истински, невиртуален магазин. Отиваше да си купи киви.
Юлия седеше до прозореца и гледаше танца на снежинките отвън. Сега в Нова Зеландия е лято, мислеше си тя. ‘Върви по дяволите’, изкрещя изведнъж, отвори прозореца и изсипа купата с кивита навън в снега.
На летището един млад мъж стоеше, вперил поглед във въртящата се врата на входа за заминаващи. От колоните се носеше последно повикване за полета за Сидни, откъдето щеше да се прехвърли на друг полет за Уелингтън, столицата на Нова Зеландия. Той се обърна и унило затътри куфара си към гишето за чекиране. Час по-късно седна в самолета и се загледа в танца на снежинките отвън. Сега в Нова Зеландия е лято, помисли си той, вдигна рамене и пусна капака на прозорчето.
На другия край на града, в една болница, служителят на интернет книжарницата държеше новороденото си дете си в ръце и изобщо не помнеше, че е оставил едно изречение недовършено.
'За Юл,
чието присъствие озарява всяка стая във всяка сграда на всяка улица и във всеки град. Тръгни. Ела'
Подпис нямаше. Юле беше чувствителен и усърден млад човек със силно развито чувство за правилно и грешно. А това тук определено не беше правилно. Нямаше как да е правилно да си купиш книга от интернет книжарница, да си платиш с кредитна карта, която не е на твое име и да ти доставят книга с лично посвещение. Той гледаше книгата като бомба, която всеки момент ще избухне. Разтревожи се. Прокара пръсти през косата си, а в средата на челото му се появи бръчка.
Юле не излизаше често. Всъщност, ако можеше да изхвърля и боклука си по интернет нямаше да излиза изобщо. Разбира се, можеше да викне чистачка да върши това, но това беше дори по-страшно – щеше да му се налага да говори с нея. Затова веднъж – два пъти седмично той нахлупваше шапката си ниско над очите, слагаше си слънчеви очила и се придвижваше на прибежки до контейнерите за боклук и обратно. Съседите отдавна се бяха отказали да го заговарят, затова пътешествието беше относително безопасно.
Той стана и закрачи из стаята, като от време на време спираше, хвърляше поглед към книгата, свиваше притеснено устни и продължаваше да крачи.
Може би вече е излишно да се казва, че подаръците бяха от него за самия него. През годината той беше си записвал всички неща, които би искал някой да му подари за Коледа. Няколко дни преди празника разгледа списъка, определи петте най-желани подаръка и си ги поръча. После, завладян от нехарактерен за него внезапен импулс, той си поръча и шестия в списъка подарък – а именно книгата.
Сега тя лежеше на дивана, а посланието на първата й страница тихичко тиктакаше. Юле застана пред огледалото и се погледна. Косата му стърчеше напосоки, а от очите му надничаше страх и ... да, може би, вълнение и любопитство. Той се върна при книгата и я погали плахо по корицата. Усмихна й се лекичко и, тъй като му се стори, че тя му отвръща със същото, побърза да се обърне и да се заеме с доопаковането на останалите подаръци. Подреди ги до дивана и се запъти към кухнята, за да си вземе нещо за ядене. В коридора го споходи мисълта, че в най-горния шкаф отляво има бутилка вино, която преди време беше получил като подарък към една от поръчките си от онлайн супермаркета. Юле не пиеше, но тази вечер така и така беше необичайна, затова той се качи на един стол и извади прашната бутилка от дъното на шкафа. Наля си и се върна в хола. Отпи една глътка и впери поглед в книгата.
Когато удари полунощ, Юле тъкмо беше довършил чашата и се почувства мъничко по-смел. Без да обръща внимание на останалите си подаръци, той взе неопакованата книга, отгърна я отново и прочете посланието. Несигурен какво трябва да направи оттук нататък, той реши да се върне към познатото. Облече пижамата си както всяка вечер, изми си зъбите, загаси всички лампи и си легна. Затвори очи и се завъртя наляво. След около 20 секунди отвори очи, стана, отиде до хола, взе книгата и се върна обратно. Сложи я до себе си на леглото, грижливо я зави и отново затвори очи. Заспа и сънува, че е в Нова Зеландия.
По същото време, в съседния апартамент едно момиче на име Юлия седеше на масата пред полупразна чаша вино и втренчено гледаше книгата пред себе си. Той заминаваше за Нова Зеландия утре. А след скарването им не се беше обадил. Дори не беше казал, че съжалява за онова, което беше направил. Сякаш случилото се нямаше значение. С луксозния пътеводител за Нова Зеландия, който й беше изпратил все едно й казваше – ето виж къде отивам. Не съжалявам, не те искам и можеш само да гледаш цветните страници и да си спомняш за мен.
Шест часа по-рано един от служителите в интернет книжарница беше получил две заявки за една и съща книга – луксозен пътеводител. На едната трябваше да има следното посвещение:
'За Юл,
чието присъствие озарява всяка стая във всяка сграда на всяка улица и във всеки град. Тръгни. Ела с мен в Нова Зеландия. Съжалявам за това, което направих. Ще те чакам утре в два часа на Терминал шест. Ако не дойдеш, ще те разбера.
Обичам те.
С.'
Служителят едва беше стигнал до ‘Ела’, когато телефонът му звънна. Той го вдигна, скочи внезапно, метна палтото си в движение и от вратата изкрещя на колегата си да довърши опаковането и да прати пакетите. Жена му раждаше.
---
На следващия ден, в два часа следобяд Юле пое много дълбоко дъх, нахлупи шапката си ниско над очите и отвори външната врата на апартамента си. Заслиза по стълбите бавно, а в лявата му ръка не се забелязваше торба с боклук. Вместо това той държеше платнена торба за пазаруване. За първи път от години отиваше до истински, невиртуален магазин. Отиваше да си купи киви.
Юлия седеше до прозореца и гледаше танца на снежинките отвън. Сега в Нова Зеландия е лято, мислеше си тя. ‘Върви по дяволите’, изкрещя изведнъж, отвори прозореца и изсипа купата с кивита навън в снега.
На летището един млад мъж стоеше, вперил поглед във въртящата се врата на входа за заминаващи. От колоните се носеше последно повикване за полета за Сидни, откъдето щеше да се прехвърли на друг полет за Уелингтън, столицата на Нова Зеландия. Той се обърна и унило затътри куфара си към гишето за чекиране. Час по-късно седна в самолета и се загледа в танца на снежинките отвън. Сега в Нова Зеландия е лято, помисли си той, вдигна рамене и пусна капака на прозорчето.
На другия край на града, в една болница, служителят на интернет книжарницата държеше новороденото си дете си в ръце и изобщо не помнеше, че е оставил едно изречение недовършено.
сряда, 23 декември 2009 г.
Изведнъж ми се прииска да благодаря
Ъм, налегнало ме е настроение за благодарности. Както си седях и изведнъж ми се прииска да благодаря на няколко човека за това, че ги има в живота ми независимо под каква форма – в плът и кръв, виртуално или само като глас в слушалките.
Благодаря на:
Вики, Гери и Дидката - за многото изпушени цигари, изпити питиета, изслушани думи, изтанцувани танци. За всички безумни смехове, простотии по скайпа, обсъдени драми, пътешествия, неосъществени арт-проекти и ...за едно психеделично музикално изпълнение.
Петя (аз тоест) - за това, че тази година доста се позабавлявах, малко си поплаках и правих разни екстремни неща като да летя с парапланер, да карам каяк и да готвя.
Явор – защото изтърпя най-различни по вид и причина истерии. Защото ме изслушваше, успокояваше и разбираше точно както и колкото трябва. Задето успя да ме накара няколко пъти да му повиша тон, което си е, хм, постижение. И, да не забравя, за дългите следобеди, прекарани в слушане на ъпсурт, реге и сандокан, мали с двата ножа.
Майка ми и баща ми – защото каквото и да правя ме подкрепят, никога не мрънкат, не дават нежелани съвети, не изискват каквото и да било. И не ме питат няма ли да се женя и няма ли да се захвана най-сетне с някоя сериозна работа с работно време и в офис...
Иван – за прекрасните 10 дни от лятото и защото, без да подозира даже как и защо, сложи началото на пътешествието ми към мен самата. Малко внезапно и не съвсем безболезнено, но често хубавите неща започват така...
Хели – тя си знае защо:)
Веси и Ваня – за алкохолните следобеди в средата на седмицата, за спагетите и салатите, за капучиното и приказките...
Пабло – защото го имаше точно когато имах нужда от него. И подозирам, че и той има да ми благодари за същото.
Албена – за това, че все още ми е приятелка след като ме познава вече от 8395 дни!
Ани – за погледа отблизо към една бременност, едно раждане и колко е трудно и прекрасно да имаш дете...Някой ден, надявам се, че ще мога да проследя процеса и още по-отблизо.
Елени – защото е прекрасна и вдъхновяваща, макар и предимно във вид на букви върху екрана. Но аз не губя надежда, че през следващите 365 дни ще успея да я видя и над чаша силно алкохолен коктейл от другата страна на някоя маса.
Криси – за 500-те часа, които прекара в слушане на драми от всякакъв вид, включително и несъществуващи и още иска да си говори с мен, да се чуди човек.
Веско - за едно боядисване, една много специална недонесена бира и малкият ни клуб за гледане на филми на Уди Алън.
Момичетата от танците – защото ме изпотяват и ме карат да се чувствам щастлива и изтощена почти всеки вторник и четвъртък, а понякога дори и в неделя.
Руми и Сашо – за уютния хол, възможността да им готвя вечеря от време на време, уискито с ядки и обстойните анализи на тема политика, икономика и история, които никога няма да седна да прочета сама, но ми е безкрайно приятно да слушам.
Ели – защото без нея никакво тичане в парка нямаше да се случи, това е повече от ясно.
Тамасо – защото ми разкри тайните на моята душевност, прочете ме като отворена книга, разгада ме като на длан, даде ми посока в живота, разкри божественото откровение пред мен и каквото още там направи...
Интернет доставчика ми – затова, че ме остави без нет само 3-4 пъти за цялата година, и то за малко. Представа нямате какво означава това за мен, момчета. Respect!
Разбира се, мога да благодаря и лично, но някак по-друго е като можете да си го прочетете. И после, някой ден можете пак да си го прочетете. А мога и аз да си го прочета, ако ми се случи да забравя колко много ви обичам...
Айде, весели!
Благодаря на:
Вики, Гери и Дидката - за многото изпушени цигари, изпити питиета, изслушани думи, изтанцувани танци. За всички безумни смехове, простотии по скайпа, обсъдени драми, пътешествия, неосъществени арт-проекти и ...за едно психеделично музикално изпълнение.
Петя (аз тоест) - за това, че тази година доста се позабавлявах, малко си поплаках и правих разни екстремни неща като да летя с парапланер, да карам каяк и да готвя.
Явор – защото изтърпя най-различни по вид и причина истерии. Защото ме изслушваше, успокояваше и разбираше точно както и колкото трябва. Задето успя да ме накара няколко пъти да му повиша тон, което си е, хм, постижение. И, да не забравя, за дългите следобеди, прекарани в слушане на ъпсурт, реге и сандокан, мали с двата ножа.
Майка ми и баща ми – защото каквото и да правя ме подкрепят, никога не мрънкат, не дават нежелани съвети, не изискват каквото и да било. И не ме питат няма ли да се женя и няма ли да се захвана най-сетне с някоя сериозна работа с работно време и в офис...
Иван – за прекрасните 10 дни от лятото и защото, без да подозира даже как и защо, сложи началото на пътешествието ми към мен самата. Малко внезапно и не съвсем безболезнено, но често хубавите неща започват така...
Хели – тя си знае защо:)
Веси и Ваня – за алкохолните следобеди в средата на седмицата, за спагетите и салатите, за капучиното и приказките...
Пабло – защото го имаше точно когато имах нужда от него. И подозирам, че и той има да ми благодари за същото.
Албена – за това, че все още ми е приятелка след като ме познава вече от 8395 дни!
Ани – за погледа отблизо към една бременност, едно раждане и колко е трудно и прекрасно да имаш дете...Някой ден, надявам се, че ще мога да проследя процеса и още по-отблизо.
Елени – защото е прекрасна и вдъхновяваща, макар и предимно във вид на букви върху екрана. Но аз не губя надежда, че през следващите 365 дни ще успея да я видя и над чаша силно алкохолен коктейл от другата страна на някоя маса.
Криси – за 500-те часа, които прекара в слушане на драми от всякакъв вид, включително и несъществуващи и още иска да си говори с мен, да се чуди човек.
Веско - за едно боядисване, една много специална недонесена бира и малкият ни клуб за гледане на филми на Уди Алън.
Момичетата от танците – защото ме изпотяват и ме карат да се чувствам щастлива и изтощена почти всеки вторник и четвъртък, а понякога дори и в неделя.
Руми и Сашо – за уютния хол, възможността да им готвя вечеря от време на време, уискито с ядки и обстойните анализи на тема политика, икономика и история, които никога няма да седна да прочета сама, но ми е безкрайно приятно да слушам.
Ели – защото без нея никакво тичане в парка нямаше да се случи, това е повече от ясно.
Тамасо – защото ми разкри тайните на моята душевност, прочете ме като отворена книга, разгада ме като на длан, даде ми посока в живота, разкри божественото откровение пред мен и каквото още там направи...
Интернет доставчика ми – затова, че ме остави без нет само 3-4 пъти за цялата година, и то за малко. Представа нямате какво означава това за мен, момчета. Respect!
Разбира се, мога да благодаря и лично, но някак по-друго е като можете да си го прочетете. И после, някой ден можете пак да си го прочетете. А мога и аз да си го прочета, ако ми се случи да забравя колко много ви обичам...
Айде, весели!
неделя, 20 декември 2009 г.
Зла щитогърба жаба*
Уикенда бях на bird watch на езерото Керкини в Гърция, много близо до границата. Което означава, че останалите гледаха птици, а аз умирах от студ. Вероятно защото бяха орнитолози, биолози, природозащитници и други интересуващи се от птици и притежаващи бинокли и фотоапарати с еднометрови обективи хора, а не кекави женички, отишли главно за да се махнат от София.
Едночасова разходка с лодка по езерото (50 до 75 кв км в зависимост от сезона) – страшен студ и птици в далечината – черни точки (корморани и патици), розови точки (фламинго), сиви точки (чапли). След обиколката чипро (доста люта разновидност на мастиката) в пластмасови чашки от лодкаря. Студ. Чай в найлоново барче до езерото. Студ. Дъжд. Ние пет човека в найлона. Лодкарят дойде, погледна ни как гледаме дъжда навън и ни обеща да ни закара до центъра за птици в селото, където щяхме да спим. Но след като седнел да пийне и да хапне. Ясно беше, че едни два часа там не ни мърдат. Обаче останалите се смилиха над нас и дойдоха да ни вземат с рейса, за да ходим до друга част на езерото. Хората слязоха от рейса в дъжда, бинокли, фотоапарати, птици. Аз четох книга. Страшна книга между впрочем – Maximum city (Bombay lost and found) на Suketu Mehta. Така ме погълна, че не знам в Гърция ли бях два дни или в Мумбай.
Към 6 седнахме да хапваме в едната зала на центъра. Други и пиха, аз обаче на антибиотици и само ги гледах завистливо и си ближех една чашка с топла бира. Към 10 си напомпах дюшечето и се изнесох в другата стая уж да спя. Към 10:10 ми стана студено на кръста – станах да си сложа якето като подложка. Легнах. Към 10:25 ми стана студено на краката – станах да си сложа още един чифт чорапи. Легнах. Към 10:40 ми стана студено на главата – станах да си увия един шал. Легнах. Към 11 забелязах, че хората в другата зала са се понапили и стават все по-шумни. В 11:30 станах, облякох се и отидох в стаичка, която представляваше нещо средно между килер и сървърно. Четох около час. На връщане минах и помолих малко да намалят децибелите, щото най-мразим да искам да спя, а някой да вдига шум. А и вече доста хора си бяха легнали и шума не беше хич в рамките на поносимото. Легнах. Шума не намаляваше, но след около 15 мин почнаха да се разотиват и да си лягат. Към 1ч., след като за пореден път някой тресна вратата между двете зали избеснях, скочих и отидох да поднеса няколко неласкави слова по повод културата на тряскащите. Легнах. Никакъв признак, че са ме разбрали, разбират ме в момента или смятат да проявят разбиране в близко бъдеще. Нарамих дюшека, одеалата и всичко останало, сврях се в сървърното между разни кашони, велосипеди и гумени ботуши и затворих плътно вратата. Заспала съм по някое време, бясна.
Сутринта една от девойките отвори вратата, блъскайки дюшека ми и с добро утро на уста. Усмихнах й се криво и се потътрих да си оправя багажа, че сме били тръгвали. Няколко пъти спирахме. Птици, бинокли, кал, студ, фотоапарати. Аз си киселях и ни дума на никой. После разходка между някакви села, продължителност 3-4 часа, който искал да остане в атобуса, можело.
Аз вече бях сграбила безценната възможност да киселея на воля и си останах в автобуса с още няколко души. Четох, киселях, пак четох. Тръгнахме си оттам към 5. Киселях по целия път обратно, а на минаване през Кресна ме налегнаха едни спомени и за разнообразие си поревах малко в тъмното. После стигнахме в София, аз си отдъхнах и влязох да се къпя и да отмия, хм, киселината.
С две думи, нови приятели не си намерих, но затова пък се накиселях качествено и се надявам скоро да не ми се случва пак.
* Понякога се чувствам много зла и щитогърба, макар самата зла щитогърба жаба (Lepidobatrachus laevis - среща се в Южна Америка, намаляваща популация) да е всъщност доста симпатична.
Едночасова разходка с лодка по езерото (50 до 75 кв км в зависимост от сезона) – страшен студ и птици в далечината – черни точки (корморани и патици), розови точки (фламинго), сиви точки (чапли). След обиколката чипро (доста люта разновидност на мастиката) в пластмасови чашки от лодкаря. Студ. Чай в найлоново барче до езерото. Студ. Дъжд. Ние пет човека в найлона. Лодкарят дойде, погледна ни как гледаме дъжда навън и ни обеща да ни закара до центъра за птици в селото, където щяхме да спим. Но след като седнел да пийне и да хапне. Ясно беше, че едни два часа там не ни мърдат. Обаче останалите се смилиха над нас и дойдоха да ни вземат с рейса, за да ходим до друга част на езерото. Хората слязоха от рейса в дъжда, бинокли, фотоапарати, птици. Аз четох книга. Страшна книга между впрочем – Maximum city (Bombay lost and found) на Suketu Mehta. Така ме погълна, че не знам в Гърция ли бях два дни или в Мумбай.
Към 6 седнахме да хапваме в едната зала на центъра. Други и пиха, аз обаче на антибиотици и само ги гледах завистливо и си ближех една чашка с топла бира. Към 10 си напомпах дюшечето и се изнесох в другата стая уж да спя. Към 10:10 ми стана студено на кръста – станах да си сложа якето като подложка. Легнах. Към 10:25 ми стана студено на краката – станах да си сложа още един чифт чорапи. Легнах. Към 10:40 ми стана студено на главата – станах да си увия един шал. Легнах. Към 11 забелязах, че хората в другата зала са се понапили и стават все по-шумни. В 11:30 станах, облякох се и отидох в стаичка, която представляваше нещо средно между килер и сървърно. Четох около час. На връщане минах и помолих малко да намалят децибелите, щото най-мразим да искам да спя, а някой да вдига шум. А и вече доста хора си бяха легнали и шума не беше хич в рамките на поносимото. Легнах. Шума не намаляваше, но след около 15 мин почнаха да се разотиват и да си лягат. Към 1ч., след като за пореден път някой тресна вратата между двете зали избеснях, скочих и отидох да поднеса няколко неласкави слова по повод културата на тряскащите. Легнах. Никакъв признак, че са ме разбрали, разбират ме в момента или смятат да проявят разбиране в близко бъдеще. Нарамих дюшека, одеалата и всичко останало, сврях се в сървърното между разни кашони, велосипеди и гумени ботуши и затворих плътно вратата. Заспала съм по някое време, бясна.
Сутринта една от девойките отвори вратата, блъскайки дюшека ми и с добро утро на уста. Усмихнах й се криво и се потътрих да си оправя багажа, че сме били тръгвали. Няколко пъти спирахме. Птици, бинокли, кал, студ, фотоапарати. Аз си киселях и ни дума на никой. После разходка между някакви села, продължителност 3-4 часа, който искал да остане в атобуса, можело.
Аз вече бях сграбила безценната възможност да киселея на воля и си останах в автобуса с още няколко души. Четох, киселях, пак четох. Тръгнахме си оттам към 5. Киселях по целия път обратно, а на минаване през Кресна ме налегнаха едни спомени и за разнообразие си поревах малко в тъмното. После стигнахме в София, аз си отдъхнах и влязох да се къпя и да отмия, хм, киселината.
С две думи, нови приятели не си намерих, но затова пък се накиселях качествено и се надявам скоро да не ми се случва пак.
* Понякога се чувствам много зла и щитогърба, макар самата зла щитогърба жаба (Lepidobatrachus laevis - среща се в Южна Америка, намаляваща популация) да е всъщност доста симпатична.
петък, 18 декември 2009 г.
Съседите също плачат
То аз не е да не плача от време на време. Случва ми се. А като ми се случи, не се пестя и направо рева. С всички необходими редове сополи и хълцания и други характерни за дейността звуци. Плача си по най-различни причини, много често без и доста на филми. Много съм способна. И го върша всеотдайно. При това положение си е кофти късмет, че стените са като хартия, а съседите ми явно си нямат работа. Чула, значи, съседката отляво, как недотам кротко си хлипам някоя вечер. Отишла при съседката отдясно, която се пада сестра на майка ми, и й казала, че често ме чували как рева, та се късам и едва ли не не можели да спят хората от притеснение. Леля ми, от своя страна, се обажда на майка ми и още по-притеснено й обяснява как аз всяка вечер ридая безутешно и явно се гърча в мъки.
По време на разговора аз съм на гости на нашите и се чудя защо майка ми прави едни тревожни физиономии и ме гледа странно.
- Пете, ти добре ли си? – пита, ама с един такъв някакъв тон.
- Ми да, ту горе, ту долу, както обикновено – отговарям аз, още неподозираща какво ми се готви.
- Да не се е случило нещо?
- В смисъл? – пуля се аз – Защо така реши?
- Ами съседите те чували всяка вечер да плачеш и казали на леля ти – деликатно и дипломатично изтърсва тя.
А? Каквоооо? Не мога да повярвам, ебаси, какво чувам! Обясних й с две думи, че да, плача си понякога, което си е в реда на нещата, и нищо кой знае какво не се е случило. Тя, жената, май се успокои. Аз обаче не. Разбирам, че ги е грижа хората, щото ме познават от малка, нали, ама това си е врене на носа в чужди работи плюс развинтено въображение. И да паникьосват майка ми без нищо.
Чудя се как ли ще им дойде на съседите ми, дето толкова обичат да слушат, ако надъня зверски последния албум на Kultur Shock и го оставя на repeat и така цял уикенд докато ме няма. Ще почнат и те да плачат всяка вечер.
По време на разговора аз съм на гости на нашите и се чудя защо майка ми прави едни тревожни физиономии и ме гледа странно.
- Пете, ти добре ли си? – пита, ама с един такъв някакъв тон.
- Ми да, ту горе, ту долу, както обикновено – отговарям аз, още неподозираща какво ми се готви.
- Да не се е случило нещо?
- В смисъл? – пуля се аз – Защо така реши?
- Ами съседите те чували всяка вечер да плачеш и казали на леля ти – деликатно и дипломатично изтърсва тя.
А? Каквоооо? Не мога да повярвам, ебаси, какво чувам! Обясних й с две думи, че да, плача си понякога, което си е в реда на нещата, и нищо кой знае какво не се е случило. Тя, жената, май се успокои. Аз обаче не. Разбирам, че ги е грижа хората, щото ме познават от малка, нали, ама това си е врене на носа в чужди работи плюс развинтено въображение. И да паникьосват майка ми без нищо.
Чудя се как ли ще им дойде на съседите ми, дето толкова обичат да слушат, ако надъня зверски последния албум на Kultur Shock и го оставя на repeat и така цял уикенд докато ме няма. Ще почнат и те да плачат всяка вечер.
неделя, 13 декември 2009 г.
sunday, fucking sunday
Човек трябва много да внимава, за да успява да прави каквото си иска. Иначе си играе номера сам на себе си. Само за минута да се разсееш и пак си в коловоза. И понякога, като днес, имам чувството, че толкова време е отишло напразно. Че се въртя на празни обороти. Абе както и да е. Ударих едно малко и един лексотан и се отнасям сега в една по-добра вселена. И ако на следващия ред се чете хдй;хлкфгй’лфгх’;лгхк, ще означава, че съм тупнала както си пиша и утре ще се събудя със схванат врат и с лига, точеща се между буква г и буква х на шибаната клавиатура.
събота, 12 декември 2009 г.
понеделник, 30 ноември 2009 г.
бедствия
след като до 4 сутринта се гърчих от коремни болки, най-сетне измъчено заспах и засънувах земетресение. преди малко прочетох, че в североизточна България към 8 без нещо имало трус 3.7 по Рихтер. това ми припомни как преди време сънувах торнадо и после някъде из България, не помня къде, имаше торнадо (макар и мъничко). лошото е, че вече два пъти сънувам цунами...
сряда, 25 ноември 2009 г.
Никой никога с никого...
...не може да се размине.
Черно и бяло. Много огледала. Дори таванът отразява стъпките ми. Харесва ми тук. Настанявам се на централната маса, откъдето сцената се вижда най-добре. Докато си закачам якето на облегалката на стола влизат две момчета. Или мъже. Барът е полупразен, а аз все още не съм се научила да не наричам мъжете момчета. Аз и за себе си не съм сигурна – момиче ли съм или съм жена...или пък мъж – понякога наистина се чудя... Единият от двамата веднага привлича вниманието ми. Висок, с леко поизрасла, но все още къса коса, с тесни очи и остри черти.
Сядат на ниските маси зад моята. Вадят камера, вероятно са част от екипа за снимките. Тази вечер е представянето на новия клип на Цвети, заради което и аз съм дошла на това място, където по принцип не ходя. Началото се бави, а аз усещам как очите ми постоянно бягат назад. Уискито ми се струва сладко и ме затопля. Трудно ми е да си намирам поводи да поглеждам зад гърба ми без да е прекалено очевидно. Виждам го как си пали цигара. Харесва ми мъжете да пушат, създава ми уют.
Чудя се дали ще дойде след това на партито в апартамента на Цвети. После забравям, защото песента започва и ме поглъща. В черна къса рокля Цвети пее за онова, в което често се превръща любовта. И мечтите. В нямото кино тъжен финал... Доплаква ми се. Не защото ми е тъжно, а защото е толкова красива тази песен.
Човекът го няма на партито. Не съм разочарована. Не много. Свикнала съм да не се въвличам излишно. Кубчетата лед проблясват в чашата ми и нежно звънтят в стените докато отпивам. Смеем се, чувствам се спокойна. Добре знам за какво се пее в песента...филм, в какъвто не искам никога вече да участвам.
Таксито вече ме чака долу и аз се обличам. Казвам чао на развълнуваната и вече уморена Цвети и тръгвам надолу по стълбите. На улицата точно пред входа обекта на моя неочакван интерес върви, нарамил нещо като куфар, с небрежната си коса и острия си профил, а също и с две момчета и едно момиче. Подминават входа и слизат надолу към булеварда. Вероятно отиват до магазина преди да се качат.
Мамка му. Хиляди пъти по дяволите, шепна си. Бих могла да се върна. Но май вече сме си тръгнали. Вървя механично надолу по улицата, на няколко метра зад нищо неподозиращия човек.
Пресичам булеварда, а стомаха ми е свит. Бих могла да се върна. Затварям вратата и казвам адреса си. Гледам как града преминава зад стъклото на прозореца и си мисля, че разминаването е невъзможно. Никой никога не може с никого да се размине. Ако е нужно, ако е неизбежно, все някога и някъде се срещаме. С този или с някой друг...
Усмихвам се и си свивам цигара за преди лягане.
Черно и бяло. Много огледала. Дори таванът отразява стъпките ми. Харесва ми тук. Настанявам се на централната маса, откъдето сцената се вижда най-добре. Докато си закачам якето на облегалката на стола влизат две момчета. Или мъже. Барът е полупразен, а аз все още не съм се научила да не наричам мъжете момчета. Аз и за себе си не съм сигурна – момиче ли съм или съм жена...или пък мъж – понякога наистина се чудя... Единият от двамата веднага привлича вниманието ми. Висок, с леко поизрасла, но все още къса коса, с тесни очи и остри черти.
Сядат на ниските маси зад моята. Вадят камера, вероятно са част от екипа за снимките. Тази вечер е представянето на новия клип на Цвети, заради което и аз съм дошла на това място, където по принцип не ходя. Началото се бави, а аз усещам как очите ми постоянно бягат назад. Уискито ми се струва сладко и ме затопля. Трудно ми е да си намирам поводи да поглеждам зад гърба ми без да е прекалено очевидно. Виждам го как си пали цигара. Харесва ми мъжете да пушат, създава ми уют.
Чудя се дали ще дойде след това на партито в апартамента на Цвети. После забравям, защото песента започва и ме поглъща. В черна къса рокля Цвети пее за онова, в което често се превръща любовта. И мечтите. В нямото кино тъжен финал... Доплаква ми се. Не защото ми е тъжно, а защото е толкова красива тази песен.
Човекът го няма на партито. Не съм разочарована. Не много. Свикнала съм да не се въвличам излишно. Кубчетата лед проблясват в чашата ми и нежно звънтят в стените докато отпивам. Смеем се, чувствам се спокойна. Добре знам за какво се пее в песента...филм, в какъвто не искам никога вече да участвам.
Таксито вече ме чака долу и аз се обличам. Казвам чао на развълнуваната и вече уморена Цвети и тръгвам надолу по стълбите. На улицата точно пред входа обекта на моя неочакван интерес върви, нарамил нещо като куфар, с небрежната си коса и острия си профил, а също и с две момчета и едно момиче. Подминават входа и слизат надолу към булеварда. Вероятно отиват до магазина преди да се качат.
Мамка му. Хиляди пъти по дяволите, шепна си. Бих могла да се върна. Но май вече сме си тръгнали. Вървя механично надолу по улицата, на няколко метра зад нищо неподозиращия човек.
Пресичам булеварда, а стомаха ми е свит. Бих могла да се върна. Затварям вратата и казвам адреса си. Гледам как града преминава зад стъклото на прозореца и си мисля, че разминаването е невъзможно. Никой никога не може с никого да се размине. Ако е нужно, ако е неизбежно, все някога и някъде се срещаме. С този или с някой друг...
Усмихвам се и си свивам цигара за преди лягане.
неделя, 15 ноември 2009 г.
A shit to share
Току-що проведох ей този разговор с един мой стар, много любим приятел, който не съм виждала почти две години вече поради географски (и съответно финансови)причини. По каприз на съдбата се оказа, че макар и на хиляди километри и двамата сме горе-долу в една и съща житейска ситуация, която най-общо може да се определи като stuck in a moment i can't get out of или още shit.
[13:43:44] pablo says: how are things?
[13:44:41] petya says: same
[13:45:01] pablo says: hmm.. same old shit? or same good?
[13:45:07] petya says: shit
[13:45:18] pablo says: hmm.. I have a bit of shit myself
[13:45:26] pablo says: do u want to share the shit?
[13:45:48] petya says: maybe
[13:45:53] petya says: but will you be online later?
[13:46:00] petya says: cause now i have to make some lunch
[13:46:15] pablo says: ok.. no probs... I'm having breakfast
[13:46:26] pablo says: let't share the shit after the food then :)
[13:46:32] petya says: hahahahhahahaha
[13:46:43] pablo says: first we eat then we shit together
[13:46:47] pablo says: :D
[13:46:50] petya says: deal
[13:43:44] pablo says: how are things?
[13:44:41] petya says: same
[13:45:01] pablo says: hmm.. same old shit? or same good?
[13:45:07] petya says: shit
[13:45:18] pablo says: hmm.. I have a bit of shit myself
[13:45:26] pablo says: do u want to share the shit?
[13:45:48] petya says: maybe
[13:45:53] petya says: but will you be online later?
[13:46:00] petya says: cause now i have to make some lunch
[13:46:15] pablo says: ok.. no probs... I'm having breakfast
[13:46:26] pablo says: let't share the shit after the food then :)
[13:46:32] petya says: hahahahhahahaha
[13:46:43] pablo says: first we eat then we shit together
[13:46:47] pablo says: :D
[13:46:50] petya says: deal
Колело
Днес е един от онези дни, в които нищо не ми се прави. Навън е мъгливо и сиво, а есенните цветове вече избледняват. Отвътре ми е горе-долу същото. На плота в кухнята лежи връзка броколи, а на монитора има отворени рецепти за готвене на броколи. Но на мен не ми се готви. Не ми се и яде. Смътно ми се пуши, но не мисля, че това ще оправи нещата. Тъжен ден, в който съм безсилна пред разстоянията вътре в мен, които не могат да бъдат прекосени със самолет, а само с колело. Сега обаче колелото ми седи забравено на балкона, покрито със стария ми зелен шал и чака по-добри времена с надеждата, че все някога ще се науча да го карам.
събота, 7 ноември 2009 г.
'Голям Гальовник'
'Голям Гальовник' на Ромен Гари - история за един човек и един питон, които всъщност не са отделни. Не мога никак да я опиша - с всичкото отчуждение и неразбиране и търсене на близост, и с изворите на река Амур, които се намират отвътре, а не в географията.
Има в тази книга нещо - с обърканите й изречения, които съвсем не са объркани - нещо, което ме прави мека...мека и топла и нежна, а не както обикновено. Очите ми даже едни такива се насълзяват, но не плача, защото всъщност ми е радостно, че съществувам, поради което мога да я чета.
Това е тайна, но нямам намерение да връщам 'Голям Гальовник' на собственика му. Мисля да си го запазя и ако той си го поиска ще се скрия под леглото и ще се увия около себе си с цел да не се виждам с просто око.
'Когато човек е очаквал цял живот любовта, той е съвсем неподготвен'.
Ромен Гари/Голям Гальовник
Има в тази книга нещо - с обърканите й изречения, които съвсем не са объркани - нещо, което ме прави мека...мека и топла и нежна, а не както обикновено. Очите ми даже едни такива се насълзяват, но не плача, защото всъщност ми е радостно, че съществувам, поради което мога да я чета.
Това е тайна, но нямам намерение да връщам 'Голям Гальовник' на собственика му. Мисля да си го запазя и ако той си го поиска ще се скрия под леглото и ще се увия около себе си с цел да не се виждам с просто око.
'Когато човек е очаквал цял живот любовта, той е съвсем неподготвен'.
Ромен Гари/Голям Гальовник
неделя, 25 октомври 2009 г.
Истанбулска приказка
Една майска вечер в Истанбул, леко пийнали, решихме да напишем приказка. Написахме я така - първият започва, вторият продължава, а всеки следващ вижда само това, което е написал този преди него. И, макар че подозирам, че само ние* можем да си я разберем, не се получи лошо.
Ето я и нея:
Две пилета, пухкави и жълти, се носеха по пътеката. Малките им тумбачета се поклащаха пред тях, очевидно препълнени, а те самите изглеждаха притеснени. От време на време спираха и приклякаха и като цяло видът им не беше спокоен. На края на пътечката се издигаше малка дървена постройка и те явно се бяха запътили към нея. По всичко личеше, че те бяха прекалили с какво? С биричките. (Гери)
А с тия бирички изведнъж ужасно им се доядоха краставици. Пилетата бяха чули, че в дървената постройка се предлагата специален сорт – дебели краставици – и затресоха тумбачетата си натам. В специалния развъдник за краставици ги посрещна петорък моторист. (Дидката)
По пътя натам доста се позабавиха обаче, защото спираха пред всяка витринка и цъкаха с езици как нямат пари за шарени рокли, шалвари, шалчета, чашчици, лентички и локумчета. Тъгата им обаче не траеше дълго, защото навсякъде имаше улични и дори вътре-магазинни музиканти, така че можеха да залепят носове по витрините и да щракат с фотоапарати в захлас. А в същото време една котка мързеливо се припичаше наблизо и хич не я вълнуваха чуждите радости и неволи. (Аз)
Тя само си мислеше – това са поредните балъци. Идват тук да си харчат мижавите пари, а мен само ме галят. Но аз съм Бог, така че к’во ми пука. Дано да се минат в цената. (Ева)
Я аз сега да взема да се излегна на слънце, да ме напече това ми ти слънце и да ми стане едно хубаво, хубаво...! Само да я спрат тая chillout музика, да може човек да си релаксира на спокойствие! (Вики)
Това каза Хасан Злия пирон и извади теслата от пояса си. Оставаше още една дъска и дървената фигура щеше да е готова. На унищожителят на етно маниаци му трябваше само една батерия, за да се съживи. Хасан посегна към войнишкия албум на баща си. (Ники)
В този миг прозвуча смразяващ рев и на мястото на албума се бе появила голяма зелена локва от гнусна неопределена смес. Що за субстанция е това, помисли си той смело. Не бе лесно да го уплашиш. Локвата се размърда, завибрира и по средата й се оформи дупка, наподобяваща голяма лигава уста. И не само това, а дупката взе че и проговори. (Гери)
- А сега на вашето внимание!!!! Дами и господа, посрещнете Майкъл Джексън**!!!!
Майкъл Джексън беше решил да подгрее малко преди турнето си и драматично стартира с небезизвестната си лунна стъпка. (Дидката)
Беше толкова драматично, че луната над града се поразтресе. На хорицата погледите им се замъглиха и когато един силует на жена върху метла се открои на фона на луната повечето си помислиха, че халюцинират, а останалите глътнаха по 20 бири и се метнаха в Босфора да си търсят дрехите. (Аз)
Но дрехи нямаше, нямаше и да има! Жената на метлата беше пропътувала толкова много време върху старомодната си метла само и само да дойде от Дрипавиландия в Шариландия и да открадне цялата шарения по света. (Ева)
Паркирайки върху червения комин, тя залитна и падна в контейнера за боклук. Там също беше доста шареничко, ама не ставяше да се седи дълго, че бая понамирисваше. – Ай сиктир! – стана, поотупа се и отиде да си купи банички. (Вики)
Точно когато минаваше под прозореца на старата сграда зад джамията, Хасан отвори прозореца на таванското помещение, защото се беше задавил от миризмата на отровните билки за ритуала по призоваването. Погледът му падна върху тлъстия й задник.
-О, магьосница! – ококори се той. (Ники)
Магьосницата изведнъж се беше преобразила. Сякаш поток златна светлина нахлу в стаята, озарявайки прекрасното лице на добрата фея каквато беше всъщност мнимата магьосница. От пръстите й нежно се сипеха ефини цветя, а когато устните й се отвориха от тях излезе сякаш не човешки глас, а небесна музика, поразяваща не със сложните си ноти, а с божествената си простота. (Гери)
Е, феята си имаше един малък недостатък. Много харесваше така популярния поп-фолк стил в музиката. Извади от чантичката си касетофонче и зазвучаха познатите ритми: „Я елате пиленца при батко, да ви пее сладко, сладко’. Феята тъкмо се беше впуснала във вихрен танц, когато на вратата се почука и се оказа, че на гости й идва Георги Първанов за съвет относно сложен политически въпрос. (Дидката)
А именно силата и бързината правопропорционални на умението ли са или кривопропорционални. Въпросът го измъчваше откак пое властта и не му позволяваше да си върши работата, което беше една от причините сервитьорите в София да се държат ужасно с клиентите си...Изведнъж рязък звук от оркестър на улицата събуди феята, поради което тя реши да не си мие зъбите днес. (Аз)
В крайна сметка в дъхът на бира, или поне само на това се предполагаше, че ухае дъхът й, нямаше нищо лошо. А и защо да губи ценно време? Имаше работа да се върши, но първо можеше да си позволи 5-6 часа в chillout бара*** за размисъл и неистов смях с други загрижени феи. Все пак не трябваше да се забравя проблема с теоремата. Беше му обещала да му помогне. (Ева)
Теоремите, си мислеше тя задълбочено, всъщност са ужасно лесни, колко да са трудни?? Дето го обясни един артист, те числата са роднини и бая се уважават. Тя щеше да им направи едно празненство, те щяха да се изпонапият и сами да се подредят. (Вики)
Числа, кабала, еврейска магия! – помисли си тя отегчена. Не усети, че в един момент дрехите й се стопиха. Хасан обаче усети и още как, докато дишаше тежко зад окуляра на мощния си бинокъл. Унищожителят щеше да остане незавършен още доста време. Спете спокойно, етно маниаци! (Ники – специално помолен да осигури хепиенд на приказката).
* В скоби са посочени имената на изтъкнатите автори с цел да се избегнат проблеми с авторските права.
** Това с Майкъл Джексън вече не е твърде уместно, но през май си беше съвсем наред, така че публикувам както си беше.
*** Chillout бара:
Ето я и нея:
Две пилета, пухкави и жълти, се носеха по пътеката. Малките им тумбачета се поклащаха пред тях, очевидно препълнени, а те самите изглеждаха притеснени. От време на време спираха и приклякаха и като цяло видът им не беше спокоен. На края на пътечката се издигаше малка дървена постройка и те явно се бяха запътили към нея. По всичко личеше, че те бяха прекалили с какво? С биричките. (Гери)
А с тия бирички изведнъж ужасно им се доядоха краставици. Пилетата бяха чули, че в дървената постройка се предлагата специален сорт – дебели краставици – и затресоха тумбачетата си натам. В специалния развъдник за краставици ги посрещна петорък моторист. (Дидката)
По пътя натам доста се позабавиха обаче, защото спираха пред всяка витринка и цъкаха с езици как нямат пари за шарени рокли, шалвари, шалчета, чашчици, лентички и локумчета. Тъгата им обаче не траеше дълго, защото навсякъде имаше улични и дори вътре-магазинни музиканти, така че можеха да залепят носове по витрините и да щракат с фотоапарати в захлас. А в същото време една котка мързеливо се припичаше наблизо и хич не я вълнуваха чуждите радости и неволи. (Аз)
Тя само си мислеше – това са поредните балъци. Идват тук да си харчат мижавите пари, а мен само ме галят. Но аз съм Бог, така че к’во ми пука. Дано да се минат в цената. (Ева)
Я аз сега да взема да се излегна на слънце, да ме напече това ми ти слънце и да ми стане едно хубаво, хубаво...! Само да я спрат тая chillout музика, да може човек да си релаксира на спокойствие! (Вики)
Това каза Хасан Злия пирон и извади теслата от пояса си. Оставаше още една дъска и дървената фигура щеше да е готова. На унищожителят на етно маниаци му трябваше само една батерия, за да се съживи. Хасан посегна към войнишкия албум на баща си. (Ники)
В този миг прозвуча смразяващ рев и на мястото на албума се бе появила голяма зелена локва от гнусна неопределена смес. Що за субстанция е това, помисли си той смело. Не бе лесно да го уплашиш. Локвата се размърда, завибрира и по средата й се оформи дупка, наподобяваща голяма лигава уста. И не само това, а дупката взе че и проговори. (Гери)
- А сега на вашето внимание!!!! Дами и господа, посрещнете Майкъл Джексън**!!!!
Майкъл Джексън беше решил да подгрее малко преди турнето си и драматично стартира с небезизвестната си лунна стъпка. (Дидката)
Беше толкова драматично, че луната над града се поразтресе. На хорицата погледите им се замъглиха и когато един силует на жена върху метла се открои на фона на луната повечето си помислиха, че халюцинират, а останалите глътнаха по 20 бири и се метнаха в Босфора да си търсят дрехите. (Аз)
Но дрехи нямаше, нямаше и да има! Жената на метлата беше пропътувала толкова много време върху старомодната си метла само и само да дойде от Дрипавиландия в Шариландия и да открадне цялата шарения по света. (Ева)
Паркирайки върху червения комин, тя залитна и падна в контейнера за боклук. Там също беше доста шареничко, ама не ставяше да се седи дълго, че бая понамирисваше. – Ай сиктир! – стана, поотупа се и отиде да си купи банички. (Вики)
Точно когато минаваше под прозореца на старата сграда зад джамията, Хасан отвори прозореца на таванското помещение, защото се беше задавил от миризмата на отровните билки за ритуала по призоваването. Погледът му падна върху тлъстия й задник.
-О, магьосница! – ококори се той. (Ники)
Магьосницата изведнъж се беше преобразила. Сякаш поток златна светлина нахлу в стаята, озарявайки прекрасното лице на добрата фея каквато беше всъщност мнимата магьосница. От пръстите й нежно се сипеха ефини цветя, а когато устните й се отвориха от тях излезе сякаш не човешки глас, а небесна музика, поразяваща не със сложните си ноти, а с божествената си простота. (Гери)
Е, феята си имаше един малък недостатък. Много харесваше така популярния поп-фолк стил в музиката. Извади от чантичката си касетофонче и зазвучаха познатите ритми: „Я елате пиленца при батко, да ви пее сладко, сладко’. Феята тъкмо се беше впуснала във вихрен танц, когато на вратата се почука и се оказа, че на гости й идва Георги Първанов за съвет относно сложен политически въпрос. (Дидката)
А именно силата и бързината правопропорционални на умението ли са или кривопропорционални. Въпросът го измъчваше откак пое властта и не му позволяваше да си върши работата, което беше една от причините сервитьорите в София да се държат ужасно с клиентите си...Изведнъж рязък звук от оркестър на улицата събуди феята, поради което тя реши да не си мие зъбите днес. (Аз)
В крайна сметка в дъхът на бира, или поне само на това се предполагаше, че ухае дъхът й, нямаше нищо лошо. А и защо да губи ценно време? Имаше работа да се върши, но първо можеше да си позволи 5-6 часа в chillout бара*** за размисъл и неистов смях с други загрижени феи. Все пак не трябваше да се забравя проблема с теоремата. Беше му обещала да му помогне. (Ева)
Теоремите, си мислеше тя задълбочено, всъщност са ужасно лесни, колко да са трудни?? Дето го обясни един артист, те числата са роднини и бая се уважават. Тя щеше да им направи едно празненство, те щяха да се изпонапият и сами да се подредят. (Вики)
Числа, кабала, еврейска магия! – помисли си тя отегчена. Не усети, че в един момент дрехите й се стопиха. Хасан обаче усети и още как, докато дишаше тежко зад окуляра на мощния си бинокъл. Унищожителят щеше да остане незавършен още доста време. Спете спокойно, етно маниаци! (Ники – специално помолен да осигури хепиенд на приказката).
* В скоби са посочени имената на изтъкнатите автори с цел да се избегнат проблеми с авторските права.
** Това с Майкъл Джексън вече не е твърде уместно, но през май си беше съвсем наред, така че публикувам както си беше.
*** Chillout бара:
неделя, 18 октомври 2009 г.
зелени дървета и сиво небе
има хиляди други мен, които се разхождат из света, неопознати. думите им ме докосват отвътре и ме правят по-плътна в този дъждовен неделен следобед.
петък, 16 октомври 2009 г.
Кака се ожени
Звъни ми сутринта телефона, непознат номер. Вдигам и чувам познат, но съвсем забравен глас (в смисъл изобщо не се сещам кой е). Проведе се следния разговор:
Гласът: Петя здравей, Мина е.
Аз: Аа, а, а. Мина, здрасти.
Мина: Аз исках да ти честитя за сватбата, много си хубава на снимките.
Аз: А, какво? Сватба? Ама ти да не си объркала Петята.
(следва обяснение коя точно съм аз)
Мина: Да де, точно ти. Гледах ти снимки от сватбата във фейсбук.
Аз: Ми то аз не съм се женила.
Мина: Е какви са тогава тия снимки? Ма много си хубава на тях. Да не си се напила и да си забравила?
Аз: Е, аз хубаво да съм се напила, ама май и младоженеца се е напил и е забравил, щото не съм го виждала оттогава.
Става ясно, че ме е търсила във фейсбука, намерила е някоя Петя с моята фамилия и моя цвят на косата, тя се оказала достатъчно отнесена да я одобри за приятел, и ето на - кака се ожени.
Мина: И значи, не си ти на снимките, така ли?
Аз: Не съм.
Мина: Ние май много отдавна не сме се виждали.
Аз: Много.
Мина: А ти все пак не се ли ожени?
Аз: Не съм.
Мина: Ми аз ще те потърся пак тогава във фейсбука, а онази ще я изтрия.
Аз: Аха.
В крайна сметка, кака, макар и да хвана букета на сватбата на Аничка и Явор, още не се е, нали, оженила.
Гласът: Петя здравей, Мина е.
Аз: Аа, а, а. Мина, здрасти.
Мина: Аз исках да ти честитя за сватбата, много си хубава на снимките.
Аз: А, какво? Сватба? Ама ти да не си объркала Петята.
(следва обяснение коя точно съм аз)
Мина: Да де, точно ти. Гледах ти снимки от сватбата във фейсбук.
Аз: Ми то аз не съм се женила.
Мина: Е какви са тогава тия снимки? Ма много си хубава на тях. Да не си се напила и да си забравила?
Аз: Е, аз хубаво да съм се напила, ама май и младоженеца се е напил и е забравил, щото не съм го виждала оттогава.
Става ясно, че ме е търсила във фейсбука, намерила е някоя Петя с моята фамилия и моя цвят на косата, тя се оказала достатъчно отнесена да я одобри за приятел, и ето на - кака се ожени.
Мина: И значи, не си ти на снимките, така ли?
Аз: Не съм.
Мина: Ние май много отдавна не сме се виждали.
Аз: Много.
Мина: А ти все пак не се ли ожени?
Аз: Не съм.
Мина: Ми аз ще те потърся пак тогава във фейсбука, а онази ще я изтрия.
Аз: Аха.
В крайна сметка, кака, макар и да хвана букета на сватбата на Аничка и Явор, още не се е, нали, оженила.
сряда, 14 октомври 2009 г.
По детски
Вчера с Дидката и Гери пихме блъди мерита, смяхме се много, разказвахме си идиотски вицове и си говорихме за филми и за глобалната промяна на човешкото съзнание. Неясно защо, в таксито към вкъщи в главата ми започнаха да нахлуват всякакви мои ирационални детски вярвания. Нямам представа какъв точно асоциативен процес е протекъл, но ето за какво се сетих:
- Дрехите се смаляват.
Когато наесен прибирах нещо в гардероба и напролет го изваждах, вече не ми ставаше. Бях сигурна, че естествения процес си е дрехите да се смаляват. Изобщо не ми хрумваше, че тялото ми расте.
- Ако стъпиш на кръгъл канал светът ще свърши.
Петърчо, съседчето ми по легло в детската градина, използваше часовете за следобеден сън да ми пълни главата с най-различни ужаси. Много ме беше страх от него и съвестно заобикалях отдалече кръглите шахти. Огромната отговорност за продължаването на живота на земята лежеше на плещите ми. Често се чудех всъщност защо и кой е поставил тези шахти навсякъде по улиците след като са толкова опасни, но не достатъчно, за да се усъмня в думите на Петърчо.
- Ако вечер се усмихнеш веднага след като си затвориш очите, ужасна вещица ще почука на стъклото и ще ти стори най-неназоваеми кошмарни неща (включително изяждане).
След дълги колебания и много треперене веднъж реших да рискувам. Вещицата не дойде. Сигурно е била заета другаде.
- Китчето Кики
Баща ми често ми разказваше истории за китчето Кики, което живее в Северния ледовит океан и макар да не сме се виждали ми е приятелче. Приключенията на китчето Кики бяха най-различни, например имаше една история как китчето кара камион, в кабината на който е монтиран душ, за да може то да оцелее на сушата. Всяка година за рождения ми ден и за Нова година получавах от китчето Кики картички от най-различни краища на света. Дори гордо разказвах на децата за моето приятелче китче.
Един ден баща ми ми каза, доста небрежно, че китчето Кики не съществувало наистина, той го бил измислил и картичките били от него. И мислел, че знам, че Кики не е истински. Не му говорих с дни след това. Мисля, че това беше първото голямо разочарование в живота ми.
- Ако излъжа, бог ще ме накаже.
Кой е този бог и как точно ще ме накаже, не ми беше ясно, но баба и дядо бяха твърдо убедени и аз им вярвах. Веднъж на пързалката хвърлих шепа пясък надолу и той попадна в очите на едно по-малко детенце, което веднага наду гайдата. Родителите му, които всъщност нищо не бяха видели, се нахвърлиха върху мен (аз бях единствения възможен виновник наоколо) и аз категорично отрекох да съм го замеряла с пясък и изобщо да имам нещо общо с това. После се прибрах вкъщи много отчаяна, сврях се в стаята си и зачаках бог да ме накаже. Той обаче нищо такова не направи. Хм.
- Дядо Мраз (класика)
Веднъж около Нова година мама ме беше завела на зъболекар. Тъкмо се бяхме прибрали и Дядо Мраз дойде, висок и внушителен, и с вдъхваща доверие жълтеникава брада. Не само знаеше, че съм била на 'трошизъб', но и ми подари точно каквото си бях пожелала. Много се впечатлих и за всеки случай му дръпнах брадата. Тя не помръдна.
Когато няколко години по-късно мама ми каза, че Дядо Мраз нямало, а онова бил чичо Боби от шестия етаж, аз категорично не й повярвах и представих солидните доказателства, че ако не е истински как знае, че съм била на зъболекар и защо не му е мръднала брадата. Трудничко й беше на мама.
- Съществува специално огледалце, в което можеш да видиш когото си пожелаеш къде е и какво прави.
Едно момиче от класа ни (бяхме в първи клас) цяла година ни разказваше за тези огледалца и как ще ни донесе. На нас толкова ни се искаше да е истина, че изобщо не поставяхме под съмнение съществуванието им. Аз така си мечтаех за момента, в който го имам, как ще мога по цял ден да гледам какво правят Косьо и Иво-момченцата, които харесвах. После стана ясно, че тя си го била измислила, за да си осигури внимание от наша страна.
Все пак, и до сега понякога ми се иска да имам такова огледалце.
- За да се ожениш трябва да си красив.
Това много ме тревожеше, тъй като възприемах себе си като доста грозничка и невзрачна. После една съседка, която аз намирах за пълен крокодил, взе, че се ожени. Аз много се зарадвах и се успокоих, че в такъв случай и за мен има надежда.
После излезе, че едното нямало много общо с другото.
- Дрехите се смаляват.
Когато наесен прибирах нещо в гардероба и напролет го изваждах, вече не ми ставаше. Бях сигурна, че естествения процес си е дрехите да се смаляват. Изобщо не ми хрумваше, че тялото ми расте.
- Ако стъпиш на кръгъл канал светът ще свърши.
Петърчо, съседчето ми по легло в детската градина, използваше часовете за следобеден сън да ми пълни главата с най-различни ужаси. Много ме беше страх от него и съвестно заобикалях отдалече кръглите шахти. Огромната отговорност за продължаването на живота на земята лежеше на плещите ми. Често се чудех всъщност защо и кой е поставил тези шахти навсякъде по улиците след като са толкова опасни, но не достатъчно, за да се усъмня в думите на Петърчо.
- Ако вечер се усмихнеш веднага след като си затвориш очите, ужасна вещица ще почука на стъклото и ще ти стори най-неназоваеми кошмарни неща (включително изяждане).
След дълги колебания и много треперене веднъж реших да рискувам. Вещицата не дойде. Сигурно е била заета другаде.
- Китчето Кики
Баща ми често ми разказваше истории за китчето Кики, което живее в Северния ледовит океан и макар да не сме се виждали ми е приятелче. Приключенията на китчето Кики бяха най-различни, например имаше една история как китчето кара камион, в кабината на който е монтиран душ, за да може то да оцелее на сушата. Всяка година за рождения ми ден и за Нова година получавах от китчето Кики картички от най-различни краища на света. Дори гордо разказвах на децата за моето приятелче китче.
Един ден баща ми ми каза, доста небрежно, че китчето Кики не съществувало наистина, той го бил измислил и картичките били от него. И мислел, че знам, че Кики не е истински. Не му говорих с дни след това. Мисля, че това беше първото голямо разочарование в живота ми.
- Ако излъжа, бог ще ме накаже.
Кой е този бог и как точно ще ме накаже, не ми беше ясно, но баба и дядо бяха твърдо убедени и аз им вярвах. Веднъж на пързалката хвърлих шепа пясък надолу и той попадна в очите на едно по-малко детенце, което веднага наду гайдата. Родителите му, които всъщност нищо не бяха видели, се нахвърлиха върху мен (аз бях единствения възможен виновник наоколо) и аз категорично отрекох да съм го замеряла с пясък и изобщо да имам нещо общо с това. После се прибрах вкъщи много отчаяна, сврях се в стаята си и зачаках бог да ме накаже. Той обаче нищо такова не направи. Хм.
- Дядо Мраз (класика)
Веднъж около Нова година мама ме беше завела на зъболекар. Тъкмо се бяхме прибрали и Дядо Мраз дойде, висок и внушителен, и с вдъхваща доверие жълтеникава брада. Не само знаеше, че съм била на 'трошизъб', но и ми подари точно каквото си бях пожелала. Много се впечатлих и за всеки случай му дръпнах брадата. Тя не помръдна.
Когато няколко години по-късно мама ми каза, че Дядо Мраз нямало, а онова бил чичо Боби от шестия етаж, аз категорично не й повярвах и представих солидните доказателства, че ако не е истински как знае, че съм била на зъболекар и защо не му е мръднала брадата. Трудничко й беше на мама.
- Съществува специално огледалце, в което можеш да видиш когото си пожелаеш къде е и какво прави.
Едно момиче от класа ни (бяхме в първи клас) цяла година ни разказваше за тези огледалца и как ще ни донесе. На нас толкова ни се искаше да е истина, че изобщо не поставяхме под съмнение съществуванието им. Аз така си мечтаех за момента, в който го имам, как ще мога по цял ден да гледам какво правят Косьо и Иво-момченцата, които харесвах. После стана ясно, че тя си го била измислила, за да си осигури внимание от наша страна.
Все пак, и до сега понякога ми се иска да имам такова огледалце.
- За да се ожениш трябва да си красив.
Това много ме тревожеше, тъй като възприемах себе си като доста грозничка и невзрачна. После една съседка, която аз намирах за пълен крокодил, взе, че се ожени. Аз много се зарадвах и се успокоих, че в такъв случай и за мен има надежда.
После излезе, че едното нямало много общо с другото.
вторник, 13 октомври 2009 г.
Човекът, който остава
Онзи, когото обичаш, защото няма друг начин. Човекът, който остава. Остава в кръвта ти, в косата ти, в костите ти. Отпечатва се върху ретината на очите ти и издълбава своя собствена гънка в мозъка ти. Онзи, с който сте срутили границите си и не сте могли да ги построите отново. Човекът, с когото толкова отдавна не си. С когото не искаш да бъдеш. Никога. Никъде. Онзи, който толкова пъти е оставял горчив вкус в устата ти. Човекът с хилядите недостатъци. Онзи, с когото вече не искаш да спиш, но още сънуваш. Любовта не прощава. Факт.
понеделник, 12 октомври 2009 г.
Коса
*
Бях влюбена в косата му. Докосвах я хипнотизирано – нямаше значение дали е мръсна или чиста, твърда или мека. Заравях пръсти в нея и усещах допира чак в слабините си. Имаше огромна сила в тази негова коса. Понякога се чудя дали щях да го обичам, ако я нямаше. Дългите кестеняви кичури, почти руси по крайчетата бяха магически, вечно изплъзващ се фетиш. Събирах ги с ръце на опашка, после на кок, пусках ги и ги рошех, усещайки как ритъма на сърцето ми се забързва.
Разбрах, че той не ме обича. Сега стоя в тъмната стая и слушам дишането му. Мрачно безсилие се плиска из вените ми. Ръката, която държи ножицата, трепери. Протягам се бавно, сякаш извършвам ритуал, и отрязвам първия кичур. Звукът отеква в ушите ми. Продължавам. Внимателно и тихо. Един по един. След час от главата му стърчат само неравномерни фъндъци, а цялото легло е потънало в моя доскорошен фетиш.
Лежа в мрака и дишам в отмъщението си. За това, че не съм обичана. Заедно с тази магическа коса отрязвам и въжения мост, който така нестабилно и опасно ни свързваше. Усмихвам се и се обръщам на другата страна.
* това е нещо, което написах преди около 4 години, но така и не събрах смелост да го направя в действителност. но тъй като Елени силно ме вдъхнови, поне събирам смелост да го публикувам...
Бях влюбена в косата му. Докосвах я хипнотизирано – нямаше значение дали е мръсна или чиста, твърда или мека. Заравях пръсти в нея и усещах допира чак в слабините си. Имаше огромна сила в тази негова коса. Понякога се чудя дали щях да го обичам, ако я нямаше. Дългите кестеняви кичури, почти руси по крайчетата бяха магически, вечно изплъзващ се фетиш. Събирах ги с ръце на опашка, после на кок, пусках ги и ги рошех, усещайки как ритъма на сърцето ми се забързва.
Разбрах, че той не ме обича. Сега стоя в тъмната стая и слушам дишането му. Мрачно безсилие се плиска из вените ми. Ръката, която държи ножицата, трепери. Протягам се бавно, сякаш извършвам ритуал, и отрязвам първия кичур. Звукът отеква в ушите ми. Продължавам. Внимателно и тихо. Един по един. След час от главата му стърчат само неравномерни фъндъци, а цялото легло е потънало в моя доскорошен фетиш.
Лежа в мрака и дишам в отмъщението си. За това, че не съм обичана. Заедно с тази магическа коса отрязвам и въжения мост, който така нестабилно и опасно ни свързваше. Усмихвам се и се обръщам на другата страна.
* това е нещо, което написах преди около 4 години, но така и не събрах смелост да го направя в действителност. но тъй като Елени силно ме вдъхнови, поне събирам смелост да го публикувам...
четвъртък, 8 октомври 2009 г.
Фасади
As Above So Below. Това прочетох скоро върху едно шишенце. Каквото горе, такова и долу. Каквото отвътре, такова и отвън, ако го перифразирам малко.
Гледам себе си отвън - работя, срещам различни хора, танцувам, смея се, излизам на по питие, купувам си дрешки и дрънкулки, пея си и се шегувам. Перфектната цветна фасада за вътрешния мрак, в който обитавам от доста време насам. Мрак с красиви дрехи и блестящи обици.
Някога ми се случваше да видя някой, когото намирам за весел, спокоен и въобще човек, на който всичко му е наред, и да ми се прииска да съм на негово място. Това беше в тежките години на пубертета, когато всички бяхме изгубени в превода на собственото си аз на езика на света навън.
И тогава, насред най-мрачната ми пубертетска депресия (разбира се външно манифестирана в неспирни купони и алкохолни фойерверки), едно момиче от класа ми ми каза 'Толкова искам да съм като теб. Животът ти е като филм'.
Преживях внезапна хирургическа интервенция за отстраняване на чувството 'завист'(или каквото е там това чувство) във всичките му форми. От този момент нататък спрях да искам да съм като някой друг. Защото няма как да знам усмивката усмивка ли е или само фасада. Погледът отвътре е винаги различен от този отвън.
Гледам себе си отвън - работя, срещам различни хора, танцувам, смея се, излизам на по питие, купувам си дрешки и дрънкулки, пея си и се шегувам. Перфектната цветна фасада за вътрешния мрак, в който обитавам от доста време насам. Мрак с красиви дрехи и блестящи обици.
Някога ми се случваше да видя някой, когото намирам за весел, спокоен и въобще човек, на който всичко му е наред, и да ми се прииска да съм на негово място. Това беше в тежките години на пубертета, когато всички бяхме изгубени в превода на собственото си аз на езика на света навън.
И тогава, насред най-мрачната ми пубертетска депресия (разбира се външно манифестирана в неспирни купони и алкохолни фойерверки), едно момиче от класа ми ми каза 'Толкова искам да съм като теб. Животът ти е като филм'.
Преживях внезапна хирургическа интервенция за отстраняване на чувството 'завист'(или каквото е там това чувство) във всичките му форми. От този момент нататък спрях да искам да съм като някой друг. Защото няма как да знам усмивката усмивка ли е или само фасада. Погледът отвътре е винаги различен от този отвън.
сряда, 7 октомври 2009 г.
Закуска
Кроасани. Обичам ги съвсем пресни – още топли, но не горещи. Хрупкави отвън, но меки отвътре. Уханието им изпълва въздуха с очакване. В него се усеща житото преди брашното, млякото преди маслото, срещата на кокошката и петела преди яйцето. Всичко е там – под хрупкавата коричка. Обичам ги солени. Обичам ги сладки. Някои са с обикновено сирене, други със френско, с ягодов конфитюр или ванилов крем.
Наблюдавам съвършената им форма преди да ги опитам – издължени, леко извити, бухнали от нетърпение. Изтягат се в чинията и чакат.
Лекичко захапвам крайчето на първия. Вкусът и уханието изпълват устата ми и тръгват на пътешествие по тялото ми. Нищо не е като този най-първи момент от закуската. Храня се бавно, удължавам възможно колкото може повече всяка хапчица. Без да искам малко от ваниловия крем потича по брадичката ми. Обирам го с пръсти и ги облизвам.
Последните тръпки от вкуса отекват по небцето ми. Но колкото и да се старая да го отложа, закуската свърши и е време да се впусна в деня.
Наблюдавам съвършената им форма преди да ги опитам – издължени, леко извити, бухнали от нетърпение. Изтягат се в чинията и чакат.
Лекичко захапвам крайчето на първия. Вкусът и уханието изпълват устата ми и тръгват на пътешествие по тялото ми. Нищо не е като този най-първи момент от закуската. Храня се бавно, удължавам възможно колкото може повече всяка хапчица. Без да искам малко от ваниловия крем потича по брадичката ми. Обирам го с пръсти и ги облизвам.
Последните тръпки от вкуса отекват по небцето ми. Но колкото и да се старая да го отложа, закуската свърши и е време да се впусна в деня.
сряда, 30 септември 2009 г.
Outside the box
Днес минах покрай един детски магазин, на вратата на който беше написана голяма бележка:
ВИДЕОКАМЕРИ ЗАПИСВАТ НЕПРЕКЪСНАТО!
Моля, усмихнете се:)))))
усмихнах се:D
ВИДЕОКАМЕРИ ЗАПИСВАТ НЕПРЕКЪСНАТО!
Моля, усмихнете се:)))))
усмихнах се:D
понеделник, 28 септември 2009 г.
неделя, 27 септември 2009 г.
Мол-итва
Не успявам да се асоциирам с концепцията на повечето ми приятели, че моловете били гадни. На мен ми действат успокояващо и заземяващо. Когато ми е тъжно и имам чувството, че изпадам от реалността мола ми служи вместо розово хапче. В моловете струи изобилие, всичко е цветно и лъскаво, подредено и внушаващо лукс, комфорт и вечност. Сякаш от невидими колони на ултразвукова честота се излъчва посланието 'всичко ще бъде наред'.
В такива мрачни моменти като вляза в мол нормалността ме връхлита и за няколко часа се чувствам човек. Гледам филм, мотая се в книжарницата, разглеждам магазините, пия мазни сметанови чайове и кафета в Онда. Обикновено на стол до прозореца, за да мога да гледам минувачите и заедно с чая да пия от тяхната нормалност.
В такива мрачни моменти като вляза в мол нормалността ме връхлита и за няколко часа се чувствам човек. Гледам филм, мотая се в книжарницата, разглеждам магазините, пия мазни сметанови чайове и кафета в Онда. Обикновено на стол до прозореца, за да мога да гледам минувачите и заедно с чая да пия от тяхната нормалност.
Паркетоизтръгвачка
Сдобих се с прахосмукачка! Не прахосмукачка, а богинята на прахосмукачките. Космическа паркетоизтръгвачка. Освен това е красива - малка, тъмночервена и с цветенца по капака. Вики каза 'не е важно да е красива, важното е да смуче'.
А тая, бате, как смуче!!!
А тая, бате, как смуче!!!
четвъртък, 24 септември 2009 г.
Изречения
Напоследък много се впечатлявам от изречения. Виждам ги в книга, в нета, или чувам някой да ги казва. Впечатлявам се и после ми се иска да си ги спомням. Има една книга на Иън Макюън ' Събота'. Като цяло не можа да ме хване, но някои изречения...
Днес ми хрумна да започна да си ги събирам. За когато ми стане тъпо или тъжно да си ги чета. Макар от някои от тях вероятно ще ми става и по-тъжно. Но това понякога е хубаво.
И тъй, без категории и ред:
A life that is, like any other, unlike any other.
(Neil Gaiman/American Gods)
Enjoy yourself. It's later than you think.
(Chinese proverb or something)
I buy myself all the presents I need. And because of my drinking they're often a surprise.
(Tracey Jordan/30 Rock)
We don't see thigns as they are. We see them as we are.
(Anais Nin)
Не обичам пълнолунието. Любовта и луната. Прекалено лесно е.
(Анри-Пиер Роше/Жюл и Жим)
Most people have some means of filling up the gap between perception and reality, and, after all, in those circumstances there are far worse things than gin.
(Terry Pratchett/Thief of Time)
If you listened hard and long enough people would tell you more than they thought they knew.
(Terry Pratchett/Thief of Time)
If people treat other people like they treat themselves they would not have any friends.
(not sure who said that, but sooo true)
Resentment is like drinking poison and then hoping that it will kill your enemies.
(...)
Попитали един мъдрец кога ще настъпи краят на света. Той отвърнал: когато умре жена ми, ще изчезне половината свят, когато умра аз, ще изчезне целият.
(Георги Малинов/Орфеус слиза в ада)
Пълното психическо объркване свидетелства за съвършено вярна преценка за състоянието на нещата.
(Ромен Гари/Голям Гальовник)
Не знам дали хората достатъчно ясно осъзнават огромното значение, което едно събитие може да придобие, когато има опасност да не се състои.
(Ромен Гари/Голям Гальовник)
Днес ми хрумна да започна да си ги събирам. За когато ми стане тъпо или тъжно да си ги чета. Макар от някои от тях вероятно ще ми става и по-тъжно. Но това понякога е хубаво.
И тъй, без категории и ред:
A life that is, like any other, unlike any other.
(Neil Gaiman/American Gods)
Enjoy yourself. It's later than you think.
(Chinese proverb or something)
I buy myself all the presents I need. And because of my drinking they're often a surprise.
(Tracey Jordan/30 Rock)
We don't see thigns as they are. We see them as we are.
(Anais Nin)
Не обичам пълнолунието. Любовта и луната. Прекалено лесно е.
(Анри-Пиер Роше/Жюл и Жим)
Most people have some means of filling up the gap between perception and reality, and, after all, in those circumstances there are far worse things than gin.
(Terry Pratchett/Thief of Time)
If you listened hard and long enough people would tell you more than they thought they knew.
(Terry Pratchett/Thief of Time)
If people treat other people like they treat themselves they would not have any friends.
(not sure who said that, but sooo true)
Resentment is like drinking poison and then hoping that it will kill your enemies.
(...)
Попитали един мъдрец кога ще настъпи краят на света. Той отвърнал: когато умре жена ми, ще изчезне половината свят, когато умра аз, ще изчезне целият.
(Георги Малинов/Орфеус слиза в ада)
Пълното психическо объркване свидетелства за съвършено вярна преценка за състоянието на нещата.
(Ромен Гари/Голям Гальовник)
Не знам дали хората достатъчно ясно осъзнават огромното значение, което едно събитие може да придобие, когато има опасност да не се състои.
(Ромен Гари/Голям Гальовник)
сряда, 16 септември 2009 г.
Обичам
Късите разкази.
Кратките връзки.
Празните пространства.
Ефирното зелено на пролетни листа.
Дългите обеди.
Есенната цветна тишина.
Несподелените любови.
Шарените камъчета по брега.
Обичам да ходя на кино сама.
Кратките връзки.
Празните пространства.
Ефирното зелено на пролетни листа.
Дългите обеди.
Есенната цветна тишина.
Несподелените любови.
Шарените камъчета по брега.
Обичам да ходя на кино сама.
понеделник, 14 септември 2009 г.
петък, 11 септември 2009 г.
The Guest House
Няколко думи, които нося винаги с мен, разпечатани на малко листче хартия и скромно прибрани в портмонето ми (вероятно най-ценното нещо там):
The Guest House
This being human is like guest house.
Every morning a new arrival.
A joy, a depression, a meanness,
a momentary awareness comes
as an unexpected visitor.
Welcome and entertain them all!
Even if they're a crowd of sorrows
who violently sweep your house
empty of its furniture.
Still, treat each guest honorably.
He may be clearing you out
for some new delight.
The dark thought, the shame, the malice.
Meet them at the door laughing
and invite them in.
Be grateful for whoever comes
because each guest has been sent
as a guide from beyond.
Rumi
The Guest House
This being human is like guest house.
Every morning a new arrival.
A joy, a depression, a meanness,
a momentary awareness comes
as an unexpected visitor.
Welcome and entertain them all!
Even if they're a crowd of sorrows
who violently sweep your house
empty of its furniture.
Still, treat each guest honorably.
He may be clearing you out
for some new delight.
The dark thought, the shame, the malice.
Meet them at the door laughing
and invite them in.
Be grateful for whoever comes
because each guest has been sent
as a guide from beyond.
Rumi
сряда, 9 септември 2009 г.
Нощ на духове и котки II
Асистентствам на зен група за осъзнаване ‘Who is in - Awareness Intensive’. Намираме се в къща в Бояна, участниците спят в залата, а за мен и двама други асистенти е отредена една стая в пристройка към къщата. Стая, в която, както ме уведомява Вани, имало духове. Ммм, духове, ама друг път. Има изключително много прах и мърсотия, неотварящи се прозорци и мърляво легло, но чак пък духове. Все пак не ми става приятно когато тя и Ашти казват, че ще спят навън. Аз отвън не ща да спя, че е пълно с котки, които си представям как ми лазят по лицето нощем. Избирам духовете и се прибирам в стаята. Цели две нощи духовете не издават с нищо присъствието си и на третата си лягам съвсем безметежно. Събуждам се от шума от отварянето на вратата. В просъница виждам Вани, която заявява, че навън било станало много студено и щяла да си легне при мен. Браво, викам, айде лека нощ. Тя просва чувала си на леглото до мен и се пъха в него. СЪбуждам се пак от шум на отваряща се врата. Гледам – Вани излиза. Ужасно било тук, нямало как да се спи в тази стая. Има, мисля си, ама не и като нон-стоп някой отваря и затваря вратата. Успявам да заспя може би след час въртене. Събуждам се отново. До мен на леглото лежи някой в спален чувал. Не е Вани, не е и Ашти. Мъж е. Изпод чувала се подава много къдрава черна коса, каквато няма никой от присъстващите в къщата. Ти кой си, питам. Мълчание. Ти кой си и какво правиш в стаята ми, повтарям. Мълчание. Не се усещам заплашена, но мълчанието ме изнервя. Протягам ръка и го дърпам за косата. Аз съм приятел на собствениците, те ме пратиха да спя тук тази нощ, най-сетне отговаря фигурата в чувала.
Следващото, което помня е, че пак се събуждам и се обръщам да погледна новия си съсед по легло. Няма никой. Абсолютно никой, но аз съм свряна в края на леглото. За щастие не съм достатъчно будна, за да се стресна, затова се обръщам и заспивам. След неизвестно колко време отново ме разсънва шума от вратата, която някой отново отваря. Решавам, че е време за ставане и са дошли да ме будят, но се чувствам толкова изтощена, че решавам да изчакам да дойдат и да ме разбутат. После пак пропадам в сънна дупка, от която се събуждам от оглушителна музика – виеща и зловеща. Звучи много отблизо и като че ли заема цялото пространство. Сядам в леглото и се оглеждам със слепнали клепачи. На пода, до леглото ми, лежи човек в чувал. Преди да се уплаша наистина, усещам парфюма на Веско и различавам очертанията на лицето му в мрака. В този миг той се събужда, вероятно също от музиката и излиза да види какво става. След миг виенето замлъква рязко. Оказва се, че мини-уредбата в предверието на стаята се е включила сама в три и половина сутринта. Успокоена донякъде от присъствието на друго човешко същество от плът и кръв в стаята, отново се унасям , когато изведнъж вратата на банята се тряска. Банята е в коридора, вратата откъм нашата стая е затворена, течение няма откъде да става, а Веско е заспал на пода.
Следващите три часа стискам очи и чакам да се съмне.
Следващото, което помня е, че пак се събуждам и се обръщам да погледна новия си съсед по легло. Няма никой. Абсолютно никой, но аз съм свряна в края на леглото. За щастие не съм достатъчно будна, за да се стресна, затова се обръщам и заспивам. След неизвестно колко време отново ме разсънва шума от вратата, която някой отново отваря. Решавам, че е време за ставане и са дошли да ме будят, но се чувствам толкова изтощена, че решавам да изчакам да дойдат и да ме разбутат. После пак пропадам в сънна дупка, от която се събуждам от оглушителна музика – виеща и зловеща. Звучи много отблизо и като че ли заема цялото пространство. Сядам в леглото и се оглеждам със слепнали клепачи. На пода, до леглото ми, лежи човек в чувал. Преди да се уплаша наистина, усещам парфюма на Веско и различавам очертанията на лицето му в мрака. В този миг той се събужда, вероятно също от музиката и излиза да види какво става. След миг виенето замлъква рязко. Оказва се, че мини-уредбата в предверието на стаята се е включила сама в три и половина сутринта. Успокоена донякъде от присъствието на друго човешко същество от плът и кръв в стаята, отново се унасям , когато изведнъж вратата на банята се тряска. Банята е в коридора, вратата откъм нашата стая е затворена, течение няма откъде да става, а Веско е заспал на пода.
Следващите три часа стискам очи и чакам да се съмне.
Нощ на духове и котки I
Нощ, в която заспиваме рано – към три сутринта. Легнали сме си далеч преди това, но този разказ е за сън, а не за любов. Или поне не само. Иван заспива изтощен, а и аз вече изпадам от състоянието на будност, когато Жму се намъква в леглото непоколебимо решена да си намери най-топлото и най-голо място, където да се гушне. След продължителна разходка успява да се шмугне под чаршафа ми и да се укроти. Леко разсънена, все пак отново се отправям на пъшествие към страната на сънищата. В този миг котето започва да мърка оглушително, а Иван да хърка живописно. Ококорвам се. Жму изгонване няма, това ми е ясно, затова си насочвам усилията към по-лесния, както си мисля, обект. Сръчквам го доста обилно с лакът, хъркането замлъква, а аз се обръщам и започвам отново да се настройвам за сън. В този миг той сяда в леглото и започва да си приказва разни сомнамбулски приказки от хиляда и една нощ. Успявам да го придърпам да легне и да млъкне. Жму обаче вече е разместена от удобното си леговище и започва да си търси ново. Тъпче по мен с ноктестите лапи и ме гледа любовно. Внимавам да не шавам, за да се намести по-бързо и най-сетне да заспиваме. В този момент Иван отново захърква. Бутам го и сумтя като раздразнен носорог, докато престане. Жму замърква. Или по-точно затрещява. Опитвам се да дишам дълбоко. За известно време всичко е относително спокойно. Аха да задремя и Иван отново сяда рязко в леглото и включва латерната. Скачам ошашавена да го дърпам обратно, в този момент Жму се е разместила отново... И така до сутринта.
То, че не спах е ясно, но поне да бях запомнила приказките на Иван, че да се посмеем. Той доволно и сънено, а аз кисело и недоспало.
То, че не спах е ясно, но поне да бях запомнила приказките на Иван, че да се посмеем. Той доволно и сънено, а аз кисело и недоспало.
Скок в тишината
Едно от най-докосващите, красиви и директно потапящи ме в тишина неща, които някога съм чела:
'
Богът на малките неща
Нашата къща има чудесен двор с много поезия в него под формата на изящни мини палми, рододендрони и липса на градински джуджета (те са на екскурзия до Виена). Но най-поетичното в двора е ефирното колибри, което идва всеки ден да смуче от цветчетата на храстите. Колибрито е малко като хайку и най-вероятно всеки път е различно, но поезията в него е една и съща, затова си мисля за него като за едно. То се появява неочаквано и често рисува странни фигури във въздуха, напомнящи ми танца на пчелите. Затанцува ли своите необясвними параболи, издава звук като размахано въже във въздуха. В тези моменти оставям книгата и се заслушвам в скоростта му на живеене. Припомням си, че всеки ден умирам по малко. Мисля си за това как хората се самоизмамват, гледайки на смъртта като на нещо предстоящо, а всъщност голяма част от нея вече е отминала. Взирам се в мъртвата част от мен и колкото повече се взирам, толкова по-жив се чувствам, защото човек не се страхува от познатото.
Днес колибрито отново дойде, но напразно. Онзи ден снегът стопи цветовете и превърна поезията на двора в декоративен наратив. Повъртя се около храстите, протегна човка в жадно очакване и си отиде. Усетих тръпката му да се гмурне в цветчетата, очакването, почти-екстаза. Тази неосъщественост ме разтърси и ми създаде усещане за откъсната страница. Сетих се, че преди време братовчедка ми разказваше как правела хранилка за колибри със захар, разтопена във вода. Разтърчах се из захарницата, алхимично я трансформирах в стих, съдържащ смисъла на цвят на храст и видях захарта с нови очи. Не като прозаИчен кондимент, не като бялата смърт, а като част от поезията.
Някой ден ще съумея да видя целия свят като част от поезията.
'
http://nav.blog.bg/izkustvo/2008/12/28/bogyt-na-malkite-neshta.270643
'
Богът на малките неща
Нашата къща има чудесен двор с много поезия в него под формата на изящни мини палми, рододендрони и липса на градински джуджета (те са на екскурзия до Виена). Но най-поетичното в двора е ефирното колибри, което идва всеки ден да смуче от цветчетата на храстите. Колибрито е малко като хайку и най-вероятно всеки път е различно, но поезията в него е една и съща, затова си мисля за него като за едно. То се появява неочаквано и често рисува странни фигури във въздуха, напомнящи ми танца на пчелите. Затанцува ли своите необясвними параболи, издава звук като размахано въже във въздуха. В тези моменти оставям книгата и се заслушвам в скоростта му на живеене. Припомням си, че всеки ден умирам по малко. Мисля си за това как хората се самоизмамват, гледайки на смъртта като на нещо предстоящо, а всъщност голяма част от нея вече е отминала. Взирам се в мъртвата част от мен и колкото повече се взирам, толкова по-жив се чувствам, защото човек не се страхува от познатото.
Днес колибрито отново дойде, но напразно. Онзи ден снегът стопи цветовете и превърна поезията на двора в декоративен наратив. Повъртя се около храстите, протегна човка в жадно очакване и си отиде. Усетих тръпката му да се гмурне в цветчетата, очакването, почти-екстаза. Тази неосъщественост ме разтърси и ми създаде усещане за откъсната страница. Сетих се, че преди време братовчедка ми разказваше как правела хранилка за колибри със захар, разтопена във вода. Разтърчах се из захарницата, алхимично я трансформирах в стих, съдържащ смисъла на цвят на храст и видях захарта с нови очи. Не като прозаИчен кондимент, не като бялата смърт, а като част от поезията.
Някой ден ще съумея да видя целия свят като част от поезията.
'
http://nav.blog.bg/izkustvo/2008/12/28/bogyt-na-malkite-neshta.270643
неделя, 6 септември 2009 г.
Тайнство
Не е нужно всичко да става веднага
когато имаме безкрайност,
когато в нас присъстват
необятности от време и пространство.
Независимо какво се случва,
да съм тук е моето първично тайнство.
когато имаме безкрайност,
когато в нас присъстват
необятности от време и пространство.
Независимо какво се случва,
да съм тук е моето първично тайнство.
понеделник, 31 август 2009 г.
(Без)крайности
Тя е слънце и луна,
танц през пелена от дъжд.
Лека като пролетта,
тежка като камъни върху гърба.
Сгърчена от страх е смела,
цветно птиче в клетка от мъгла.
Ще те разсмее, развълнува и разлее.
А после ще е разпиляна, тъжна, истерична.
От болка ще ти се усмихва,
а в любовта си ще немее.
До мазохизъм ще се мрази.
До уши ще се обича.
танц през пелена от дъжд.
Лека като пролетта,
тежка като камъни върху гърба.
Сгърчена от страх е смела,
цветно птиче в клетка от мъгла.
Ще те разсмее, развълнува и разлее.
А после ще е разпиляна, тъжна, истерична.
От болка ще ти се усмихва,
а в любовта си ще немее.
До мазохизъм ще се мрази.
До уши ще се обича.
четвъртък, 27 август 2009 г.
Автоматично
Има едни такива първични реакции, дето изскачат преди да си помислил. Натиска ти някой бутончето и бам, всяка адекватност и мисловна дейност се изпаряват. И то не просто се изпаряват, ами все едно никога не ги е имало. Ей от такива случки научавам разни интригуващи работи.
Вървя си аз с новата си супер секси рокля по улицата отстрани на Полиграфическия. Не съм си сложила сутиен да не развалям общия ефект от разните там преплитащи се презрамки. Минавам покрай някаква кола. Вървя бързо и в момента, в който от нея някой се провиква вече почти съм я отминала. Чувам отвътре мъжки глас 'Еееей показАла ти се е гърдата'. Ай! Абсолютно без да мисля му размахвам един среден и си продължавам... Чак след няколко крачки ми хрумва да погледна. От ходенето роклята се беше извъртяла и дясната половина от бюста ми (едната цица с др. думи) безгрижно се пъчеше на слънцето...
Вървя си аз с новата си супер секси рокля по улицата отстрани на Полиграфическия. Не съм си сложила сутиен да не развалям общия ефект от разните там преплитащи се презрамки. Минавам покрай някаква кола. Вървя бързо и в момента, в който от нея някой се провиква вече почти съм я отминала. Чувам отвътре мъжки глас 'Еееей показАла ти се е гърдата'. Ай! Абсолютно без да мисля му размахвам един среден и си продължавам... Чак след няколко крачки ми хрумва да погледна. От ходенето роклята се беше извъртяла и дясната половина от бюста ми (едната цица с др. думи) безгрижно се пъчеше на слънцето...
понеделник, 22 юни 2009 г.
Park Live Недомислици
Страшен фест щяло да има в Борисовата през юни, 3 дни, готина музика, най-яките мъже* щели да са там и нямало как и ние да не идем. С тези думи Дидката анонсира бъдещото събитие и завърши тирадата в духа на няма-не-искам, няма-недей. Какво да правим, съгласихме се. Оказа се обаче, че Tricky го изпускаме по независещи от нас причини, и си избрахме втория ден - с Roots Manuva. Кой e той аз не знаех, но колегата Явор каза, че било хипер яко и той бил голям фен и веднага пусна Youtube и аз да видя колко е яко. Бива викам, това ще е.
Та-дам. Идва 19 юни, влизаме. Първо впечатление - намирам се на големичка детска площадка, построена 70-те и неремонтирана оттогава. Тъжни поизсъхнали туфи трева, ръждясали пейки, захабени седалки, комбинирани с барове, в които бирата е само Гролш, водата само Vittel и т.н...Неочаквано нелепа комбинация, ама както и да е, нали ще се забавляваме...
Карандила извиват доста вдъхновяващо откъм сцената, хората се радват, слънцето пече и бира с кола (колата, за да не заспя от бирата). Дотук добре. Следващият в програмата е DJ Lord от Public Enemy. Ей сега почна якия хип-хоп, много добре с бирата и слънцето. Бам! Почваме с нещо дето звучи като Arash. Изненадващо, но става. После не знам...сигурно беше много надрусан човека или може би от жегата беше, обаче продължи с Nirvana, Guns 'n' Roses, Blur, Bob Marley, Courney Love... оттам нататък не помня... Не че нещо, ама тоя хаос ми напомни квартална дискотека от края на 90-те, аха-аха да пуснат Jump Around и после Nothing Else Matters.
След това поотдъхнахме малко с кавъри на Горан Брегович, за нещастие последвани от невъобразимо скучната за мен група Ruth and the Unlimited и така чак до Roots Manuva.
Изскача човека на сцената, здравейте Park Live bla-bla, It's great to be in... ... ... ... ... Sofia. Аз си я преведох тая пауза като 'Радвам се, че съм в абе-неква-шибана-дупка-как-ли-се-казваше-аа-кво-викаш-пич-там-отзад София. После пя там нещо (в Youtube ми харесваше далеч повече), хората се кефеха, ние не и така.
Ако не друго, то поне тоалетните бяха достатъчно и бяха чисти, браво на организаторите. На излизане една приятелка ни предложи два баджа за безплатно влизане на следващия ден. Аааа не, мерси.
* яки мъже видях само трима, всичките неизползваемо пияни..
Та-дам. Идва 19 юни, влизаме. Първо впечатление - намирам се на големичка детска площадка, построена 70-те и неремонтирана оттогава. Тъжни поизсъхнали туфи трева, ръждясали пейки, захабени седалки, комбинирани с барове, в които бирата е само Гролш, водата само Vittel и т.н...Неочаквано нелепа комбинация, ама както и да е, нали ще се забавляваме...
Карандила извиват доста вдъхновяващо откъм сцената, хората се радват, слънцето пече и бира с кола (колата, за да не заспя от бирата). Дотук добре. Следващият в програмата е DJ Lord от Public Enemy. Ей сега почна якия хип-хоп, много добре с бирата и слънцето. Бам! Почваме с нещо дето звучи като Arash. Изненадващо, но става. После не знам...сигурно беше много надрусан човека или може би от жегата беше, обаче продължи с Nirvana, Guns 'n' Roses, Blur, Bob Marley, Courney Love... оттам нататък не помня... Не че нещо, ама тоя хаос ми напомни квартална дискотека от края на 90-те, аха-аха да пуснат Jump Around и после Nothing Else Matters.
След това поотдъхнахме малко с кавъри на Горан Брегович, за нещастие последвани от невъобразимо скучната за мен група Ruth and the Unlimited и така чак до Roots Manuva.
Изскача човека на сцената, здравейте Park Live bla-bla, It's great to be in... ... ... ... ... Sofia. Аз си я преведох тая пауза като 'Радвам се, че съм в абе-неква-шибана-дупка-как-ли-се-казваше-аа-кво-викаш-пич-там-отзад София. После пя там нещо (в Youtube ми харесваше далеч повече), хората се кефеха, ние не и така.
Ако не друго, то поне тоалетните бяха достатъчно и бяха чисти, браво на организаторите. На излизане една приятелка ни предложи два баджа за безплатно влизане на следващия ден. Аааа не, мерси.
* яки мъже видях само трима, всичките неизползваемо пияни..
събота, 13 юни 2009 г.
Кариери
Родителите ми ремонтират апартамента си и ме помолиха да отида да разчистя шкафа в старата ми стая. Шкафа с листове, папки, списания, кутийки разни. Цялото ми студентстване - от безмислени по-безмислени лекции, реферати и други ненужности. Щях да се радвам ако разделното събиране на отпадъци наистина функционираше. Трупам ги на купчини като хвърлям по-едно око тук и там. Както си ровя попадам на топче с принтирани стихчета. На единия лист има посвещение най-отдолу - 'На Петето приятелски и със съжаление, че вече не пълним заедно сиропа, К.'. Кой е тоя К.? Какъв сироп? Зачитам се в стихотворението:
КАРИЕРИ
Колегите, с които заедно
завършихме икономика,
вече работят в Парламента,
PriceWaterHouse или Булбанк,
а аз продължавам да си купувам
'Капитал' заради 'Капител'
и заради обявите за работа
и поради тази причина
скоро май няма
да спра да си го купувам.
Звучи ми познато. Явно е старо, още преди Капител да се превърне в Капитал Light. Дори не знам кога е било това. Става ми едно хубаво. Задето някой ми е посветил стихотворение, а и защото и аз си купувах Капитал заради Капител, а по късно и заради Капитал Light.
Изведнъж ми светва кой е тоя К. Едно време, доста отдавна, по времето на Капител, работех в една неправителствена организация (за мен беше по-скоро 'дезорганизация'). Ровехме чуждите сайтове за икономически и политически новини, превеждахме ги и ги поствахме. Дойде там един Калоян да ни бъде главен редактор, с 10-ина години по-възрастен от нас тогава, сигурно около 30-те. С един странен шарен пуловер, очила и вечно отнесен поглед. Бързо стана ясно, че икономиката не е голямата му страст, макар да беше завършил Икономическия. С две думи - почти никакво редактиране, голям купон и дълги обедни почивки. За сиропа си признавам, че не помня мн ясно - имам известни подозрения, че е метафора за общото ни неработене. Откак се махнах оттам не съм го виждала, чух че се занимавал с freelance редактиране на книги, но и това беше отдавна.
Скоро се срещах със съученици - имаше адвокати, съдии, хирурзи, HR-и. Аз филма с кариерата така и не мога да го догледам. Четири години бачках в мултинационална корпорация, попътувах, спазвах dresscode, скучах до смърт, имах бъдеще... Сега се занимавам с 4-5 неща, повечето freelance. В нищо не съм сигурна, не чакам заветното първо число на месеца, налага се да се ограничавам в някои неща, но...другото е ясно. За от 8 до 5 не ща и да чувам:)
Ако срещна Калоян на улицата (и се познаем) ще му благодаря за хубавото посвещение и може да идем да изпием по един сироп...предполагам че и той няма да бърза да се връща в никой офис...
КАРИЕРИ
Колегите, с които заедно
завършихме икономика,
вече работят в Парламента,
PriceWaterHouse или Булбанк,
а аз продължавам да си купувам
'Капитал' заради 'Капител'
и заради обявите за работа
и поради тази причина
скоро май няма
да спра да си го купувам.
Звучи ми познато. Явно е старо, още преди Капител да се превърне в Капитал Light. Дори не знам кога е било това. Става ми едно хубаво. Задето някой ми е посветил стихотворение, а и защото и аз си купувах Капитал заради Капител, а по късно и заради Капитал Light.
Изведнъж ми светва кой е тоя К. Едно време, доста отдавна, по времето на Капител, работех в една неправителствена организация (за мен беше по-скоро 'дезорганизация'). Ровехме чуждите сайтове за икономически и политически новини, превеждахме ги и ги поствахме. Дойде там един Калоян да ни бъде главен редактор, с 10-ина години по-възрастен от нас тогава, сигурно около 30-те. С един странен шарен пуловер, очила и вечно отнесен поглед. Бързо стана ясно, че икономиката не е голямата му страст, макар да беше завършил Икономическия. С две думи - почти никакво редактиране, голям купон и дълги обедни почивки. За сиропа си признавам, че не помня мн ясно - имам известни подозрения, че е метафора за общото ни неработене. Откак се махнах оттам не съм го виждала, чух че се занимавал с freelance редактиране на книги, но и това беше отдавна.
Скоро се срещах със съученици - имаше адвокати, съдии, хирурзи, HR-и. Аз филма с кариерата така и не мога да го догледам. Четири години бачках в мултинационална корпорация, попътувах, спазвах dresscode, скучах до смърт, имах бъдеще... Сега се занимавам с 4-5 неща, повечето freelance. В нищо не съм сигурна, не чакам заветното първо число на месеца, налага се да се ограничавам в някои неща, но...другото е ясно. За от 8 до 5 не ща и да чувам:)
Ако срещна Калоян на улицата (и се познаем) ще му благодаря за хубавото посвещение и може да идем да изпием по един сироп...предполагам че и той няма да бърза да се връща в никой офис...
Абонамент за:
Публикации (Atom)