(Без)крайности

Тя е слънце и луна,
танц през пелена от дъжд.
Лека като пролетта,
тежка като камъни върху гърба.
Сгърчена от страх е смела,
цветно птиче в клетка от мъгла.
Ще те разсмее, развълнува и разлее.
А после ще е разпиляна, тъжна, истерична.
От болка ще ти се усмихва,
а в любовта си ще немее.
До мазохизъм ще се мрази.
До уши ще се обича.

Автоматично

Има едни такива първични реакции, дето изскачат преди да си помислил. Натиска ти някой бутончето и бам, всяка адекватност и мисловна дейност се изпаряват. И то не просто се изпаряват, ами все едно никога не ги е имало. Ей от такива случки научавам разни интригуващи работи.

Вървя си аз с новата си супер секси рокля по улицата отстрани на Полиграфическия. Не съм си сложила сутиен да не развалям общия ефект от разните там преплитащи се презрамки. Минавам покрай някаква кола. Вървя бързо и в момента, в който от нея някой се провиква вече почти съм я отминала. Чувам отвътре мъжки глас 'Еееей показАла ти се е гърдата'. Ай! Абсолютно без да мисля му размахвам един среден и си продължавам... Чак след няколко крачки ми хрумва да погледна. От ходенето роклята се беше извъртяла и дясната половина от бюста ми (едната цица с др. думи) безгрижно се пъчеше на слънцето...