понеделник, 30 ноември 2009 г.
бедствия
след като до 4 сутринта се гърчих от коремни болки, най-сетне измъчено заспах и засънувах земетресение. преди малко прочетох, че в североизточна България към 8 без нещо имало трус 3.7 по Рихтер. това ми припомни как преди време сънувах торнадо и после някъде из България, не помня къде, имаше торнадо (макар и мъничко). лошото е, че вече два пъти сънувам цунами...
сряда, 25 ноември 2009 г.
Никой никога с никого...
...не може да се размине.
Черно и бяло. Много огледала. Дори таванът отразява стъпките ми. Харесва ми тук. Настанявам се на централната маса, откъдето сцената се вижда най-добре. Докато си закачам якето на облегалката на стола влизат две момчета. Или мъже. Барът е полупразен, а аз все още не съм се научила да не наричам мъжете момчета. Аз и за себе си не съм сигурна – момиче ли съм или съм жена...или пък мъж – понякога наистина се чудя... Единият от двамата веднага привлича вниманието ми. Висок, с леко поизрасла, но все още къса коса, с тесни очи и остри черти.
Сядат на ниските маси зад моята. Вадят камера, вероятно са част от екипа за снимките. Тази вечер е представянето на новия клип на Цвети, заради което и аз съм дошла на това място, където по принцип не ходя. Началото се бави, а аз усещам как очите ми постоянно бягат назад. Уискито ми се струва сладко и ме затопля. Трудно ми е да си намирам поводи да поглеждам зад гърба ми без да е прекалено очевидно. Виждам го как си пали цигара. Харесва ми мъжете да пушат, създава ми уют.
Чудя се дали ще дойде след това на партито в апартамента на Цвети. После забравям, защото песента започва и ме поглъща. В черна къса рокля Цвети пее за онова, в което често се превръща любовта. И мечтите. В нямото кино тъжен финал... Доплаква ми се. Не защото ми е тъжно, а защото е толкова красива тази песен.
Човекът го няма на партито. Не съм разочарована. Не много. Свикнала съм да не се въвличам излишно. Кубчетата лед проблясват в чашата ми и нежно звънтят в стените докато отпивам. Смеем се, чувствам се спокойна. Добре знам за какво се пее в песента...филм, в какъвто не искам никога вече да участвам.
Таксито вече ме чака долу и аз се обличам. Казвам чао на развълнуваната и вече уморена Цвети и тръгвам надолу по стълбите. На улицата точно пред входа обекта на моя неочакван интерес върви, нарамил нещо като куфар, с небрежната си коса и острия си профил, а също и с две момчета и едно момиче. Подминават входа и слизат надолу към булеварда. Вероятно отиват до магазина преди да се качат.
Мамка му. Хиляди пъти по дяволите, шепна си. Бих могла да се върна. Но май вече сме си тръгнали. Вървя механично надолу по улицата, на няколко метра зад нищо неподозиращия човек.
Пресичам булеварда, а стомаха ми е свит. Бих могла да се върна. Затварям вратата и казвам адреса си. Гледам как града преминава зад стъклото на прозореца и си мисля, че разминаването е невъзможно. Никой никога не може с никого да се размине. Ако е нужно, ако е неизбежно, все някога и някъде се срещаме. С този или с някой друг...
Усмихвам се и си свивам цигара за преди лягане.
Черно и бяло. Много огледала. Дори таванът отразява стъпките ми. Харесва ми тук. Настанявам се на централната маса, откъдето сцената се вижда най-добре. Докато си закачам якето на облегалката на стола влизат две момчета. Или мъже. Барът е полупразен, а аз все още не съм се научила да не наричам мъжете момчета. Аз и за себе си не съм сигурна – момиче ли съм или съм жена...или пък мъж – понякога наистина се чудя... Единият от двамата веднага привлича вниманието ми. Висок, с леко поизрасла, но все още къса коса, с тесни очи и остри черти.
Сядат на ниските маси зад моята. Вадят камера, вероятно са част от екипа за снимките. Тази вечер е представянето на новия клип на Цвети, заради което и аз съм дошла на това място, където по принцип не ходя. Началото се бави, а аз усещам как очите ми постоянно бягат назад. Уискито ми се струва сладко и ме затопля. Трудно ми е да си намирам поводи да поглеждам зад гърба ми без да е прекалено очевидно. Виждам го как си пали цигара. Харесва ми мъжете да пушат, създава ми уют.
Чудя се дали ще дойде след това на партито в апартамента на Цвети. После забравям, защото песента започва и ме поглъща. В черна къса рокля Цвети пее за онова, в което често се превръща любовта. И мечтите. В нямото кино тъжен финал... Доплаква ми се. Не защото ми е тъжно, а защото е толкова красива тази песен.
Човекът го няма на партито. Не съм разочарована. Не много. Свикнала съм да не се въвличам излишно. Кубчетата лед проблясват в чашата ми и нежно звънтят в стените докато отпивам. Смеем се, чувствам се спокойна. Добре знам за какво се пее в песента...филм, в какъвто не искам никога вече да участвам.
Таксито вече ме чака долу и аз се обличам. Казвам чао на развълнуваната и вече уморена Цвети и тръгвам надолу по стълбите. На улицата точно пред входа обекта на моя неочакван интерес върви, нарамил нещо като куфар, с небрежната си коса и острия си профил, а също и с две момчета и едно момиче. Подминават входа и слизат надолу към булеварда. Вероятно отиват до магазина преди да се качат.
Мамка му. Хиляди пъти по дяволите, шепна си. Бих могла да се върна. Но май вече сме си тръгнали. Вървя механично надолу по улицата, на няколко метра зад нищо неподозиращия човек.
Пресичам булеварда, а стомаха ми е свит. Бих могла да се върна. Затварям вратата и казвам адреса си. Гледам как града преминава зад стъклото на прозореца и си мисля, че разминаването е невъзможно. Никой никога не може с никого да се размине. Ако е нужно, ако е неизбежно, все някога и някъде се срещаме. С този или с някой друг...
Усмихвам се и си свивам цигара за преди лягане.
неделя, 15 ноември 2009 г.
A shit to share
Току-що проведох ей този разговор с един мой стар, много любим приятел, който не съм виждала почти две години вече поради географски (и съответно финансови)причини. По каприз на съдбата се оказа, че макар и на хиляди километри и двамата сме горе-долу в една и съща житейска ситуация, която най-общо може да се определи като stuck in a moment i can't get out of или още shit.
[13:43:44] pablo says: how are things?
[13:44:41] petya says: same
[13:45:01] pablo says: hmm.. same old shit? or same good?
[13:45:07] petya says: shit
[13:45:18] pablo says: hmm.. I have a bit of shit myself
[13:45:26] pablo says: do u want to share the shit?
[13:45:48] petya says: maybe
[13:45:53] petya says: but will you be online later?
[13:46:00] petya says: cause now i have to make some lunch
[13:46:15] pablo says: ok.. no probs... I'm having breakfast
[13:46:26] pablo says: let't share the shit after the food then :)
[13:46:32] petya says: hahahahhahahaha
[13:46:43] pablo says: first we eat then we shit together
[13:46:47] pablo says: :D
[13:46:50] petya says: deal
[13:43:44] pablo says: how are things?
[13:44:41] petya says: same
[13:45:01] pablo says: hmm.. same old shit? or same good?
[13:45:07] petya says: shit
[13:45:18] pablo says: hmm.. I have a bit of shit myself
[13:45:26] pablo says: do u want to share the shit?
[13:45:48] petya says: maybe
[13:45:53] petya says: but will you be online later?
[13:46:00] petya says: cause now i have to make some lunch
[13:46:15] pablo says: ok.. no probs... I'm having breakfast
[13:46:26] pablo says: let't share the shit after the food then :)
[13:46:32] petya says: hahahahhahahaha
[13:46:43] pablo says: first we eat then we shit together
[13:46:47] pablo says: :D
[13:46:50] petya says: deal
Колело
Днес е един от онези дни, в които нищо не ми се прави. Навън е мъгливо и сиво, а есенните цветове вече избледняват. Отвътре ми е горе-долу същото. На плота в кухнята лежи връзка броколи, а на монитора има отворени рецепти за готвене на броколи. Но на мен не ми се готви. Не ми се и яде. Смътно ми се пуши, но не мисля, че това ще оправи нещата. Тъжен ден, в който съм безсилна пред разстоянията вътре в мен, които не могат да бъдат прекосени със самолет, а само с колело. Сега обаче колелото ми седи забравено на балкона, покрито със стария ми зелен шал и чака по-добри времена с надеждата, че все някога ще се науча да го карам.
събота, 7 ноември 2009 г.
'Голям Гальовник'
'Голям Гальовник' на Ромен Гари - история за един човек и един питон, които всъщност не са отделни. Не мога никак да я опиша - с всичкото отчуждение и неразбиране и търсене на близост, и с изворите на река Амур, които се намират отвътре, а не в географията.
Има в тази книга нещо - с обърканите й изречения, които съвсем не са объркани - нещо, което ме прави мека...мека и топла и нежна, а не както обикновено. Очите ми даже едни такива се насълзяват, но не плача, защото всъщност ми е радостно, че съществувам, поради което мога да я чета.
Това е тайна, но нямам намерение да връщам 'Голям Гальовник' на собственика му. Мисля да си го запазя и ако той си го поиска ще се скрия под леглото и ще се увия около себе си с цел да не се виждам с просто око.
'Когато човек е очаквал цял живот любовта, той е съвсем неподготвен'.
Ромен Гари/Голям Гальовник
Има в тази книга нещо - с обърканите й изречения, които съвсем не са объркани - нещо, което ме прави мека...мека и топла и нежна, а не както обикновено. Очите ми даже едни такива се насълзяват, но не плача, защото всъщност ми е радостно, че съществувам, поради което мога да я чета.
Това е тайна, но нямам намерение да връщам 'Голям Гальовник' на собственика му. Мисля да си го запазя и ако той си го поиска ще се скрия под леглото и ще се увия около себе си с цел да не се виждам с просто око.
'Когато човек е очаквал цял живот любовта, той е съвсем неподготвен'.
Ромен Гари/Голям Гальовник
Абонамент за:
Публикации (Atom)