Outside the box

Днес минах покрай един детски магазин, на вратата на който беше написана голяма бележка:

ВИДЕОКАМЕРИ ЗАПИСВАТ НЕПРЕКЪСНАТО!
Моля, усмихнете се:)))))

усмихнах се:D

Mercan Dede - Kanatlar Kitabi (Book of Wings)

Мол-итва

Не успявам да се асоциирам с концепцията на повечето ми приятели, че моловете били гадни. На мен ми действат успокояващо и заземяващо. Когато ми е тъжно и имам чувството, че изпадам от реалността мола ми служи вместо розово хапче. В моловете струи изобилие, всичко е цветно и лъскаво, подредено и внушаващо лукс, комфорт и вечност. Сякаш от невидими колони на ултразвукова честота се излъчва посланието 'всичко ще бъде наред'.
В такива мрачни моменти като вляза в мол нормалността ме връхлита и за няколко часа се чувствам човек. Гледам филм, мотая се в книжарницата, разглеждам магазините, пия мазни сметанови чайове и кафета в Онда. Обикновено на стол до прозореца, за да мога да гледам минувачите и заедно с чая да пия от тяхната нормалност.

Паркетоизтръгвачка

Сдобих се с прахосмукачка! Не прахосмукачка, а богинята на прахосмукачките. Космическа паркетоизтръгвачка. Освен това е красива - малка, тъмночервена и с цветенца по капака. Вики каза 'не е важно да е красива, важното е да смуче'.
А тая, бате, как смуче!!!

Изречения

Напоследък много се впечатлявам от изречения. Виждам ги в книга, в нета, или чувам някой да ги казва. Впечатлявам се и после ми се иска да си ги спомням. Има една книга на Иън Макюън ' Събота'. Като цяло не можа да ме хване, но някои изречения...

Днес ми хрумна да започна да си ги събирам. За когато ми стане тъпо или тъжно да си ги чета. Макар от някои от тях вероятно ще ми става и по-тъжно. Но това понякога е хубаво.

И тъй, без категории и ред:

A life that is, like any other, unlike any other.
(Neil Gaiman/American Gods)

Enjoy yourself. It's later than you think.
(Chinese proverb or something)

I buy myself all the presents I need. And because of my drinking they're often a surprise.
(Tracey Jordan/30 Rock)

We don't see thigns as they are. We see them as we are.
(Anais Nin)

Не обичам пълнолунието. Любовта и луната. Прекалено лесно е.
(Анри-Пиер Роше/Жюл и Жим)

Most people have some means of filling up the gap between perception and reality, and, after all, in those circumstances there are far worse things than gin.
(Terry Pratchett/Thief of Time)

If you listened hard and long enough people would tell you more than they thought they knew.
(Terry Pratchett/Thief of Time)

If people treat other people like they treat themselves they would not have any friends.
(not sure who said that, but sooo true)

Resentment is like drinking poison and then hoping that it will kill your enemies.
(...)

Попитали един мъдрец кога ще настъпи краят на света. Той отвърнал: когато умре жена ми, ще изчезне половината свят, когато умра аз, ще изчезне целият.
(Георги Малинов/Орфеус слиза в ада)

Пълното психическо объркване свидетелства за съвършено вярна преценка за състоянието на нещата.
(Ромен Гари/Голям Гальовник)

Не знам дали хората достатъчно ясно осъзнават огромното значение, което едно събитие може да придобие, когато има опасност да не се състои.
(Ромен Гари/Голям Гальовник)

Обичам

Късите разкази.
Кратките връзки.
Празните пространства.
Ефирното зелено на пролетни листа.
Дългите обеди.
Есенната цветна тишина.
Несподелените любови.
Шарените камъчета по брега.
Обичам да ходя на кино сама.

Aide Jano - Nigel Kennedy & Natasha Atlas

The Guest House

Няколко думи, които нося винаги с мен, разпечатани на малко листче хартия и скромно прибрани в портмонето ми (вероятно най-ценното нещо там):

The Guest House

This being human is like guest house.
Every morning a new arrival.
A joy, a depression, a meanness,
a momentary awareness comes
as an unexpected visitor.
Welcome and entertain them all!
Even if they're a crowd of sorrows
who violently sweep your house
empty of its furniture.
Still, treat each guest honorably.
He may be clearing you out
for some new delight.

The dark thought, the shame, the malice.
Meet them at the door laughing
and invite them in.
Be grateful for whoever comes
because each guest has been sent
as a guide from beyond.

Rumi

Нощ на духове и котки II

Асистентствам на зен група за осъзнаване ‘Who is in - Awareness Intensive’. Намираме се в къща в Бояна, участниците спят в залата, а за мен и двама други асистенти е отредена една стая в пристройка към къщата. Стая, в която, както ме уведомява Вани, имало духове. Ммм, духове, ама друг път. Има изключително много прах и мърсотия, неотварящи се прозорци и мърляво легло, но чак пък духове. Все пак не ми става приятно когато тя и Ашти казват, че ще спят навън. Аз отвън не ща да спя, че е пълно с котки, които си представям как ми лазят по лицето нощем. Избирам духовете и се прибирам в стаята. Цели две нощи духовете не издават с нищо присъствието си и на третата си лягам съвсем безметежно. Събуждам се от шума от отварянето на вратата. В просъница виждам Вани, която заявява, че навън било станало много студено и щяла да си легне при мен. Браво, викам, айде лека нощ. Тя просва чувала си на леглото до мен и се пъха в него. СЪбуждам се пак от шум на отваряща се врата. Гледам – Вани излиза. Ужасно било тук, нямало как да се спи в тази стая. Има, мисля си, ама не и като нон-стоп някой отваря и затваря вратата. Успявам да заспя може би след час въртене. Събуждам се отново. До мен на леглото лежи някой в спален чувал. Не е Вани, не е и Ашти. Мъж е. Изпод чувала се подава много къдрава черна коса, каквато няма никой от присъстващите в къщата. Ти кой си, питам. Мълчание. Ти кой си и какво правиш в стаята ми, повтарям. Мълчание. Не се усещам заплашена, но мълчанието ме изнервя. Протягам ръка и го дърпам за косата. Аз съм приятел на собствениците, те ме пратиха да спя тук тази нощ, най-сетне отговаря фигурата в чувала.
Следващото, което помня е, че пак се събуждам и се обръщам да погледна новия си съсед по легло. Няма никой. Абсолютно никой, но аз съм свряна в края на леглото. За щастие не съм достатъчно будна, за да се стресна, затова се обръщам и заспивам. След неизвестно колко време отново ме разсънва шума от вратата, която някой отново отваря. Решавам, че е време за ставане и са дошли да ме будят, но се чувствам толкова изтощена, че решавам да изчакам да дойдат и да ме разбутат. После пак пропадам в сънна дупка, от която се събуждам от оглушителна музика – виеща и зловеща. Звучи много отблизо и като че ли заема цялото пространство. Сядам в леглото и се оглеждам със слепнали клепачи. На пода, до леглото ми, лежи човек в чувал. Преди да се уплаша наистина, усещам парфюма на Веско и различавам очертанията на лицето му в мрака. В този миг той се събужда, вероятно също от музиката и излиза да види какво става. След миг виенето замлъква рязко. Оказва се, че мини-уредбата в предверието на стаята се е включила сама в три и половина сутринта. Успокоена донякъде от присъствието на друго човешко същество от плът и кръв в стаята, отново се унасям , когато изведнъж вратата на банята се тряска. Банята е в коридора, вратата откъм нашата стая е затворена, течение няма откъде да става, а Веско е заспал на пода.
Следващите три часа стискам очи и чакам да се съмне.

Нощ на духове и котки I

Нощ, в която заспиваме рано – към три сутринта. Легнали сме си далеч преди това, но този разказ е за сън, а не за любов. Или поне не само. Иван заспива изтощен, а и аз вече изпадам от състоянието на будност, когато Жму се намъква в леглото непоколебимо решена да си намери най-топлото и най-голо място, където да се гушне. След продължителна разходка успява да се шмугне под чаршафа ми и да се укроти. Леко разсънена, все пак отново се отправям на пъшествие към страната на сънищата. В този миг котето започва да мърка оглушително, а Иван да хърка живописно. Ококорвам се. Жму изгонване няма, това ми е ясно, затова си насочвам усилията към по-лесния, както си мисля, обект. Сръчквам го доста обилно с лакът, хъркането замлъква, а аз се обръщам и започвам отново да се настройвам за сън. В този миг той сяда в леглото и започва да си приказва разни сомнамбулски приказки от хиляда и една нощ. Успявам да го придърпам да легне и да млъкне. Жму обаче вече е разместена от удобното си леговище и започва да си търси ново. Тъпче по мен с ноктестите лапи и ме гледа любовно. Внимавам да не шавам, за да се намести по-бързо и най-сетне да заспиваме. В този момент Иван отново захърква. Бутам го и сумтя като раздразнен носорог, докато престане. Жму замърква. Или по-точно затрещява. Опитвам се да дишам дълбоко. За известно време всичко е относително спокойно. Аха да задремя и Иван отново сяда рязко в леглото и включва латерната. Скачам ошашавена да го дърпам обратно, в този момент Жму се е разместила отново... И така до сутринта.
То, че не спах е ясно, но поне да бях запомнила приказките на Иван, че да се посмеем. Той доволно и сънено, а аз кисело и недоспало.

Скок в тишината

Едно от най-докосващите, красиви и директно потапящи ме в тишина неща, които някога съм чела:

'
Богът на малките неща

Нашата къща има чудесен двор с много поезия в него под формата на изящни мини палми, рододендрони и липса на градински джуджета (те са на екскурзия до Виена). Но най-поетичното в двора е ефирното колибри, което идва всеки ден да смуче от цветчетата на храстите. Колибрито е малко като хайку и най-вероятно всеки път е различно, но поезията в него е една и съща, затова си мисля за него като за едно. То се появява неочаквано и често рисува странни фигури във въздуха, напомнящи ми танца на пчелите. Затанцува ли своите необясвними параболи, издава звук като размахано въже във въздуха. В тези моменти оставям книгата и се заслушвам в скоростта му на живеене. Припомням си, че всеки ден умирам по малко. Мисля си за това как хората се самоиз­мамват, гледайки на смъртта като на нещо предстоящо, а всъщност голяма част от нея вече е отминала. Взирам се в мъртвата част от мен и колкото повече се взирам, толкова по-жив се чувствам, защото човек не се страхува от познатото.


Днес колибрито отново дойде, но напразно. Онзи ден снегът стопи цветовете и превърна поезията на двора в декоративен наратив. Повъртя се около храстите, протегна човка в жадно очакване и си отиде. Усетих тръпката му да се гмурне в цветчетата, очакването, почти-екстаза. Тази неосъщественост ме разтърси и ми създаде усещане за откъсната страница. Сетих се, че преди време братовчедка ми разказваше как правела хранилка за колибри със захар, разтопена във вода. Разтърчах се из захарницата, алхимично я трансформирах в стих, съдържащ смисъла на цвят на храст и видях захарта с нови очи. Не като прозаИчен кондимент, не като бялата смърт, а като част от поезията.

Някой ден ще съумея да видя целия свят като част от поезията.
'

http://nav.blog.bg/izkustvo/2008/12/28/bogyt-na-malkite-neshta.270643

Тайнство

Не е нужно всичко да става веднага
когато имаме безкрайност,
когато в нас присъстват
необятности от време и пространство.
Независимо какво се случва,
да съм тук е моето първично тайнство.