неделя, 25 октомври 2009 г.

Истанбулска приказка

Една майска вечер в Истанбул, леко пийнали, решихме да напишем приказка. Написахме я така - първият започва, вторият продължава, а всеки следващ вижда само това, което е написал този преди него. И, макар че подозирам, че само ние* можем да си я разберем, не се получи лошо.

Ето я и нея:

Две пилета, пухкави и жълти, се носеха по пътеката. Малките им тумбачета се поклащаха пред тях, очевидно препълнени, а те самите изглеждаха притеснени. От време на време спираха и приклякаха и като цяло видът им не беше спокоен. На края на пътечката се издигаше малка дървена постройка и те явно се бяха запътили към нея. По всичко личеше, че те бяха прекалили с какво? С биричките. (Гери)
А с тия бирички изведнъж ужасно им се доядоха краставици. Пилетата бяха чули, че в дървената постройка се предлагата специален сорт – дебели краставици – и затресоха тумбачетата си натам. В специалния развъдник за краставици ги посрещна петорък моторист. (Дидката)
По пътя натам доста се позабавиха обаче, защото спираха пред всяка витринка и цъкаха с езици как нямат пари за шарени рокли, шалвари, шалчета, чашчици, лентички и локумчета. Тъгата им обаче не траеше дълго, защото навсякъде имаше улични и дори вътре-магазинни музиканти, така че можеха да залепят носове по витрините и да щракат с фотоапарати в захлас. А в същото време една котка мързеливо се припичаше наблизо и хич не я вълнуваха чуждите радости и неволи. (Аз)
Тя само си мислеше – това са поредните балъци. Идват тук да си харчат мижавите пари, а мен само ме галят. Но аз съм Бог, така че к’во ми пука. Дано да се минат в цената. (Ева)
Я аз сега да взема да се излегна на слънце, да ме напече това ми ти слънце и да ми стане едно хубаво, хубаво...! Само да я спрат тая chillout музика, да може човек да си релаксира на спокойствие! (Вики)
Това каза Хасан Злия пирон и извади теслата от пояса си. Оставаше още една дъска и дървената фигура щеше да е готова. На унищожителят на етно маниаци му трябваше само една батерия, за да се съживи. Хасан посегна към войнишкия албум на баща си. (Ники)
В този миг прозвуча смразяващ рев и на мястото на албума се бе появила голяма зелена локва от гнусна неопределена смес. Що за субстанция е това, помисли си той смело. Не бе лесно да го уплашиш. Локвата се размърда, завибрира и по средата й се оформи дупка, наподобяваща голяма лигава уста. И не само това, а дупката взе че и проговори. (Гери)
- А сега на вашето внимание!!!! Дами и господа, посрещнете Майкъл Джексън**!!!!
Майкъл Джексън беше решил да подгрее малко преди турнето си и драматично стартира с небезизвестната си лунна стъпка. (Дидката)
Беше толкова драматично, че луната над града се поразтресе. На хорицата погледите им се замъглиха и когато един силует на жена върху метла се открои на фона на луната повечето си помислиха, че халюцинират, а останалите глътнаха по 20 бири и се метнаха в Босфора да си търсят дрехите. (Аз)
Но дрехи нямаше, нямаше и да има! Жената на метлата беше пропътувала толкова много време върху старомодната си метла само и само да дойде от Дрипавиландия в Шариландия и да открадне цялата шарения по света. (Ева)
Паркирайки върху червения комин, тя залитна и падна в контейнера за боклук. Там също беше доста шареничко, ама не ставяше да се седи дълго, че бая понамирисваше. – Ай сиктир! – стана, поотупа се и отиде да си купи банички. (Вики)
Точно когато минаваше под прозореца на старата сграда зад джамията, Хасан отвори прозореца на таванското помещение, защото се беше задавил от миризмата на отровните билки за ритуала по призоваването. Погледът му падна върху тлъстия й задник.
-О, магьосница! – ококори се той. (Ники)
Магьосницата изведнъж се беше преобразила. Сякаш поток златна светлина нахлу в стаята, озарявайки прекрасното лице на добрата фея каквато беше всъщност мнимата магьосница. От пръстите й нежно се сипеха ефини цветя, а когато устните й се отвориха от тях излезе сякаш не човешки глас, а небесна музика, поразяваща не със сложните си ноти, а с божествената си простота. (Гери)
Е, феята си имаше един малък недостатък. Много харесваше така популярния поп-фолк стил в музиката. Извади от чантичката си касетофонче и зазвучаха познатите ритми: „Я елате пиленца при батко, да ви пее сладко, сладко’. Феята тъкмо се беше впуснала във вихрен танц, когато на вратата се почука и се оказа, че на гости й идва Георги Първанов за съвет относно сложен политически въпрос. (Дидката)
А именно силата и бързината правопропорционални на умението ли са или кривопропорционални. Въпросът го измъчваше откак пое властта и не му позволяваше да си върши работата, което беше една от причините сервитьорите в София да се държат ужасно с клиентите си...Изведнъж рязък звук от оркестър на улицата събуди феята, поради което тя реши да не си мие зъбите днес. (Аз)
В крайна сметка в дъхът на бира, или поне само на това се предполагаше, че ухае дъхът й, нямаше нищо лошо. А и защо да губи ценно време? Имаше работа да се върши, но първо можеше да си позволи 5-6 часа в chillout бара*** за размисъл и неистов смях с други загрижени феи. Все пак не трябваше да се забравя проблема с теоремата. Беше му обещала да му помогне. (Ева)
Теоремите, си мислеше тя задълбочено, всъщност са ужасно лесни, колко да са трудни?? Дето го обясни един артист, те числата са роднини и бая се уважават. Тя щеше да им направи едно празненство, те щяха да се изпонапият и сами да се подредят. (Вики)
Числа, кабала, еврейска магия! – помисли си тя отегчена. Не усети, че в един момент дрехите й се стопиха. Хасан обаче усети и още как, докато дишаше тежко зад окуляра на мощния си бинокъл. Унищожителят щеше да остане незавършен още доста време. Спете спокойно, етно маниаци! (Ники – специално помолен да осигури хепиенд на приказката).

* В скоби са посочени имената на изтъкнатите автори с цел да се избегнат проблеми с авторските права.

** Това с Майкъл Джексън вече не е твърде уместно, но през май си беше съвсем наред, така че публикувам както си беше.

*** Chillout бара:

неделя, 18 октомври 2009 г.

зелени дървета и сиво небе

има хиляди други мен, които се разхождат из света, неопознати. думите им ме докосват отвътре и ме правят по-плътна в този дъждовен неделен следобед.

петък, 16 октомври 2009 г.

Кака се ожени

Звъни ми сутринта телефона, непознат номер. Вдигам и чувам познат, но съвсем забравен глас (в смисъл изобщо не се сещам кой е). Проведе се следния разговор:

Гласът: Петя здравей, Мина е.
Аз: Аа, а, а. Мина, здрасти.
Мина: Аз исках да ти честитя за сватбата, много си хубава на снимките.
Аз: А, какво? Сватба? Ама ти да не си объркала Петята.
(следва обяснение коя точно съм аз)
Мина: Да де, точно ти. Гледах ти снимки от сватбата във фейсбук.
Аз: Ми то аз не съм се женила.
Мина: Е какви са тогава тия снимки? Ма много си хубава на тях. Да не си се напила и да си забравила?
Аз: Е, аз хубаво да съм се напила, ама май и младоженеца се е напил и е забравил, щото не съм го виждала оттогава.

Става ясно, че ме е търсила във фейсбука, намерила е някоя Петя с моята фамилия и моя цвят на косата, тя се оказала достатъчно отнесена да я одобри за приятел, и ето на - кака се ожени.

Мина: И значи, не си ти на снимките, така ли?
Аз: Не съм.
Мина: Ние май много отдавна не сме се виждали.
Аз: Много.
Мина: А ти все пак не се ли ожени?
Аз: Не съм.
Мина: Ми аз ще те потърся пак тогава във фейсбука, а онази ще я изтрия.
Аз: Аха.

В крайна сметка, кака, макар и да хвана букета на сватбата на Аничка и Явор, още не се е, нали, оженила.

сряда, 14 октомври 2009 г.

По детски

Вчера с Дидката и Гери пихме блъди мерита, смяхме се много, разказвахме си идиотски вицове и си говорихме за филми и за глобалната промяна на човешкото съзнание. Неясно защо, в таксито към вкъщи в главата ми започнаха да нахлуват всякакви мои ирационални детски вярвания. Нямам представа какъв точно асоциативен процес е протекъл, но ето за какво се сетих:

- Дрехите се смаляват.
Когато наесен прибирах нещо в гардероба и напролет го изваждах, вече не ми ставаше. Бях сигурна, че естествения процес си е дрехите да се смаляват. Изобщо не ми хрумваше, че тялото ми расте.

- Ако стъпиш на кръгъл канал светът ще свърши.
Петърчо, съседчето ми по легло в детската градина, използваше часовете за следобеден сън да ми пълни главата с най-различни ужаси. Много ме беше страх от него и съвестно заобикалях отдалече кръглите шахти. Огромната отговорност за продължаването на живота на земята лежеше на плещите ми. Често се чудех всъщност защо и кой е поставил тези шахти навсякъде по улиците след като са толкова опасни, но не достатъчно, за да се усъмня в думите на Петърчо.

- Ако вечер се усмихнеш веднага след като си затвориш очите, ужасна вещица ще почука на стъклото и ще ти стори най-неназоваеми кошмарни неща (включително изяждане).
След дълги колебания и много треперене веднъж реших да рискувам. Вещицата не дойде. Сигурно е била заета другаде.

- Китчето Кики
Баща ми често ми разказваше истории за китчето Кики, което живее в Северния ледовит океан и макар да не сме се виждали ми е приятелче. Приключенията на китчето Кики бяха най-различни, например имаше една история как китчето кара камион, в кабината на който е монтиран душ, за да може то да оцелее на сушата. Всяка година за рождения ми ден и за Нова година получавах от китчето Кики картички от най-различни краища на света. Дори гордо разказвах на децата за моето приятелче китче.
Един ден баща ми ми каза, доста небрежно, че китчето Кики не съществувало наистина, той го бил измислил и картичките били от него. И мислел, че знам, че Кики не е истински. Не му говорих с дни след това. Мисля, че това беше първото голямо разочарование в живота ми.

- Ако излъжа, бог ще ме накаже.
Кой е този бог и как точно ще ме накаже, не ми беше ясно, но баба и дядо бяха твърдо убедени и аз им вярвах. Веднъж на пързалката хвърлих шепа пясък надолу и той попадна в очите на едно по-малко детенце, което веднага наду гайдата. Родителите му, които всъщност нищо не бяха видели, се нахвърлиха върху мен (аз бях единствения възможен виновник наоколо) и аз категорично отрекох да съм го замеряла с пясък и изобщо да имам нещо общо с това. После се прибрах вкъщи много отчаяна, сврях се в стаята си и зачаках бог да ме накаже. Той обаче нищо такова не направи. Хм.

- Дядо Мраз (класика)
Веднъж около Нова година мама ме беше завела на зъболекар. Тъкмо се бяхме прибрали и Дядо Мраз дойде, висок и внушителен, и с вдъхваща доверие жълтеникава брада. Не само знаеше, че съм била на 'трошизъб', но и ми подари точно каквото си бях пожелала. Много се впечатлих и за всеки случай му дръпнах брадата. Тя не помръдна.
Когато няколко години по-късно мама ми каза, че Дядо Мраз нямало, а онова бил чичо Боби от шестия етаж, аз категорично не й повярвах и представих солидните доказателства, че ако не е истински как знае, че съм била на зъболекар и защо не му е мръднала брадата. Трудничко й беше на мама.

- Съществува специално огледалце, в което можеш да видиш когото си пожелаеш къде е и какво прави.
Едно момиче от класа ни (бяхме в първи клас) цяла година ни разказваше за тези огледалца и как ще ни донесе. На нас толкова ни се искаше да е истина, че изобщо не поставяхме под съмнение съществуванието им. Аз така си мечтаех за момента, в който го имам, как ще мога по цял ден да гледам какво правят Косьо и Иво-момченцата, които харесвах. После стана ясно, че тя си го била измислила, за да си осигури внимание от наша страна.
Все пак, и до сега понякога ми се иска да имам такова огледалце.

- За да се ожениш трябва да си красив.
Това много ме тревожеше, тъй като възприемах себе си като доста грозничка и невзрачна. После една съседка, която аз намирах за пълен крокодил, взе, че се ожени. Аз много се зарадвах и се успокоих, че в такъв случай и за мен има надежда.
После излезе, че едното нямало много общо с другото.

вторник, 13 октомври 2009 г.

Човекът, който остава

Онзи, когото обичаш, защото няма друг начин. Човекът, който остава. Остава в кръвта ти, в косата ти, в костите ти. Отпечатва се върху ретината на очите ти и издълбава своя собствена гънка в мозъка ти. Онзи, с който сте срутили границите си и не сте могли да ги построите отново. Човекът, с когото толкова отдавна не си. С когото не искаш да бъдеш. Никога. Никъде. Онзи, който толкова пъти е оставял горчив вкус в устата ти. Човекът с хилядите недостатъци. Онзи, с когото вече не искаш да спиш, но още сънуваш. Любовта не прощава. Факт.
добра/лоша/нежна

мн ме впечатли.

понеделник, 12 октомври 2009 г.

Коса

*
Бях влюбена в косата му. Докосвах я хипнотизирано – нямаше значение дали е мръсна или чиста, твърда или мека. Заравях пръсти в нея и усещах допира чак в слабините си. Имаше огромна сила в тази негова коса. Понякога се чудя дали щях да го обичам, ако я нямаше. Дългите кестеняви кичури, почти руси по крайчетата бяха магически, вечно изплъзващ се фетиш. Събирах ги с ръце на опашка, после на кок, пусках ги и ги рошех, усещайки как ритъма на сърцето ми се забързва.
Разбрах, че той не ме обича. Сега стоя в тъмната стая и слушам дишането му. Мрачно безсилие се плиска из вените ми. Ръката, която държи ножицата, трепери. Протягам се бавно, сякаш извършвам ритуал, и отрязвам първия кичур. Звукът отеква в ушите ми. Продължавам. Внимателно и тихо. Един по един. След час от главата му стърчат само неравномерни фъндъци, а цялото легло е потънало в моя доскорошен фетиш.
Лежа в мрака и дишам в отмъщението си. За това, че не съм обичана. Заедно с тази магическа коса отрязвам и въжения мост, който така нестабилно и опасно ни свързваше. Усмихвам се и се обръщам на другата страна.


* това е нещо, което написах преди около 4 години, но така и не събрах смелост да го направя в действителност. но тъй като Елени силно ме вдъхнови, поне събирам смелост да го публикувам...

четвъртък, 8 октомври 2009 г.

Фасади

As Above So Below. Това прочетох скоро върху едно шишенце. Каквото горе, такова и долу. Каквото отвътре, такова и отвън, ако го перифразирам малко.
Гледам себе си отвън - работя, срещам различни хора, танцувам, смея се, излизам на по питие, купувам си дрешки и дрънкулки, пея си и се шегувам. Перфектната цветна фасада за вътрешния мрак, в който обитавам от доста време насам. Мрак с красиви дрехи и блестящи обици.
Някога ми се случваше да видя някой, когото намирам за весел, спокоен и въобще човек, на който всичко му е наред, и да ми се прииска да съм на негово място. Това беше в тежките години на пубертета, когато всички бяхме изгубени в превода на собственото си аз на езика на света навън.
И тогава, насред най-мрачната ми пубертетска депресия (разбира се външно манифестирана в неспирни купони и алкохолни фойерверки), едно момиче от класа ми ми каза 'Толкова искам да съм като теб. Животът ти е като филм'.
Преживях внезапна хирургическа интервенция за отстраняване на чувството 'завист'(или каквото е там това чувство) във всичките му форми. От този момент нататък спрях да искам да съм като някой друг. Защото няма как да знам усмивката усмивка ли е или само фасада. Погледът отвътре е винаги различен от този отвън.

сряда, 7 октомври 2009 г.

Закуска

Кроасани. Обичам ги съвсем пресни – още топли, но не горещи. Хрупкави отвън, но меки отвътре. Уханието им изпълва въздуха с очакване. В него се усеща житото преди брашното, млякото преди маслото, срещата на кокошката и петела преди яйцето. Всичко е там – под хрупкавата коричка. Обичам ги солени. Обичам ги сладки. Някои са с обикновено сирене, други със френско, с ягодов конфитюр или ванилов крем.
Наблюдавам съвършената им форма преди да ги опитам – издължени, леко извити, бухнали от нетърпение. Изтягат се в чинията и чакат.
Лекичко захапвам крайчето на първия. Вкусът и уханието изпълват устата ми и тръгват на пътешествие по тялото ми. Нищо не е като този най-първи момент от закуската. Храня се бавно, удължавам възможно колкото може повече всяка хапчица. Без да искам малко от ваниловия крем потича по брадичката ми. Обирам го с пръсти и ги облизвам.
Последните тръпки от вкуса отекват по небцето ми. Но колкото и да се старая да го отложа, закуската свърши и е време да се впусна в деня.