петък, 10 декември 2010 г.

Въображаемият разговор

...в който вътрешният ми глас иска да си тръгна, а аз искам да остана. Не искам да го слушам, макар че напоследък става все по-трудно. И ти не ми помагаш особено. Дори напротив – помагаш на него. Даваш му храна за размисъл. Даваш му поводи да си събира багажа и да ме дърпа към вратата. Засега още се държа, макар да виждам как с всеки ден успява да ме приближи с още няколко милиметра към целта си. Няма да миряса докато не успее. Освен ако ти не го помолиш. Скоро. И от сърце.

понеделник, 6 декември 2010 г.

Don't lose me

понеделник, 29 ноември 2010 г.

Everyday li(f)e

When does a lie start? First thing in the morning when you wake up? Moving out of bed. Going to the toilet. Stepping out of the door and down the staircase. Throughout the day.
People carry their lies like clothes. Some are wearing a tiny hat on top of their heads. Some are having it as underwear. Some are having long heavy coats. Some are wearing their lies as accessories to make their outfit more attractive. Some have their lies as small buttons – never actually noticing their existence. So attracted we are to our lies that staying naked seems impossible. Try going out to the liars’ nude beach. You’ll find nothing like that.
Lies are like commodities. There are cheap ones – these you can find on every corner. There are also truly expensive ones – you believe them so deeply that they can be bought as truths.
Lies can be like vehicles. Are you driving a bicycle or you are enjoying a private airplane?

Can you walk on your bare feet, naked, carrying nothing like shopping bag?

вторник, 28 септември 2010 г.

Не е лесно

Любовта е свързана с решението да допусна другия до себе си, да премахна защитните си механизми, да изоставя недоверието си, да се осмеля да се откъсна от строгите си идеи заради него и да взема решение да открия какъв е, как се държи и как мисли, без да се опитвам да го накарам да мисли като мен или да прави това, което аз искам. Свързана е с това да не се насилвам да бъда такава, каквато предполагам, че той иска да бъда. (via Надежда Тодорова)

четвъртък, 2 септември 2010 г.

Дъждовна гора

Винаги ми е било чудно как така на пустинята й липсва дъжда? В пустините вали ли изобщо? Тоест, ако не вали, то пустинята няма как да знае какво е дъжд, за да й липсва. Не така обаче стоят нещата тук. На мен дъжда ми липсва както би липсвал на една дъждовна гора. Тъй като те (дъждовните гори) и аз знаем какво е да танцуваш с дъжда. Има дни в които хич не се сещам...или почти. Но днес липсата ме е захапала още от сутринта и до момента почти ме е изгризала. Както и да е, в прогнозата засега не се казва кога ще изгрее слънцето на моята улица...ъм, имам предвид кога ще завали. Дъждът. Или, по-точно, ти.

вторник, 24 август 2010 г.

Гущер на фурна

' - Изглежда, някой ти е дал прах от сушен гущер - рече тя. - Чувала ли си за това? Намират два гущера, оставят ги да се съешат и точно когато ще се излеят техните ин и ян течности, ги разделят. После ги поставят в отделни фурни и ги изпичат. Желанието им един за друг е толкова голямо, че димът от единия търси дима от другия, независимо колко отдалечени са фурните. След това ги смилат на прах. Говори се, че този прах е непобедим.' ('Последната наложница'/Л. Даунър)

Гущерски прах, значи. А аз си мислех, че е шарена сол...

неделя, 22 август 2010 г.

Stand still. Breath in...

сряда, 21 юли 2010 г.

Думи

Не ми се говори. Не искам да обсъждам, да анализирам, да се чудя. Не искам съвети, не искам тълкувания. Толкова е изкушаващо да започна да интерпретирам този жест или онази дума. Толкова е привлекателно да си измисля история и да й повярвам. Никой от нас няма представа какво всъщност мисли или чувства човека отсреща. Искам да постоя с тази неизвестност. Искам неизвестността сама да дойде при мен и да ми разкаже за себе си. Дотогава ще мълча.

неделя, 18 юли 2010 г.

Вечер

След двадесет години ти и аз ще живеем в къща с градина. По дърветата ще висят хартиени фенери, които ще хвърлят причудливи сенки в тъмното. Може би ще ги забелязваме, може би не. След вечеря ти най-вероятно ще гледаш телевизия, а аз ще чета книга на верандата. На някое дърво ще почуква кълвач, а щурците ще припяват от дълбините на двора. Ако имаме късмет, предаването ти ще свърши рано, а моята книга няма да се окаже чак толкова интересна. И тогава, може би, ти ще донесеш по чаша вино и ще поседим заедно на верандата, слушайки песента на тишината. Когато се погледнем, ще виждаме другия какъвто е - след двадесет години няма да са останали много тайни. Ако сме съумели да обуздаем ежедневието в себе си няма да е толкова важно какво казваме или не казваме. Стига да намираме време всеки ден да помълчим заедно.

вторник, 29 юни 2010 г.

Sunflower


неделя, 27 юни 2010 г.

Карти на масата

Нередактираната версия на самата мен никак не се церемони. Цели се в прав текст между очите и стреля. Важно й е да е наясно. Дори това да означава да каже твърде много или нещо не съвсем на място. Дори забелязвам, че е започнала да не се интересува какво ще си помислят за нея. Понякога прекалява, но хубавото е, че провокира и останалите да показват нередактираната част от себе си и става...абе хубаво става. С две думи, харесвам я.

сряда, 26 май 2010 г.

Ваканция

- Пете, да си вземем по една тортичка, а? Все пак на ваканция си..
- То, Гери, ваканция, ама както върви ще се върна с едно 2-3 кила отгоре от ваканция и какво ще ги правя после?
- Ми как какво - ще се грижиш за тях, ще ги къпеш, ще ги мажеш с крем, ще ги обличаш, извеждаш, ще им купуваш питиета, ще им намираш приятелчета..
- Ааа, да, да, и докога така?
- Е, докога, докога - докато не срещнеш някой, заради който така ще се разсееш, че ще ги изгубиш някъде...

понеделник, 10 май 2010 г.

Who needs love?

Tази песен се е забила в главата ми и не иска да се маха вече трети ден. Задава неудобни въпроси. Кара ме да я слушам постоянно, но и това не й стига. Иска да пиша за нея. Иска да й отговоря. Иска да си отговоря. Иска да й кажа 'аз'. Иска да се провикна от прозореца, да изтичам на улицата и да изкрещя 'аз, аз, аз'.

Не й отговарям. Още не.

сряда, 21 април 2010 г.

Всекиму своето

Миналата година по време на Spirit of Burgas Дидката се качила на едно такси от автогарата към хотела. Имало задръстване. Шофьорът я заговорил за задръстването. Дидка казала 'Ами да, то сега заради концертите има ужасно много хора'. Шофьорът казал 'Да, много концерти, много нещо, Ивана, Галена, Слави, направо е лудница'.

вторник, 20 април 2010 г.

7 причини да нямаш телевизор

1. Гледката на Бойко Борисов, правещ n-та първа копка не се е запечатала трайно върху ретината ти.
2. Не гледаш зле облечени водещи, които с широка усмивка те уведомяват за тежки пътнотранспортни произшествия, природни бедствия, убийства, лицемерни инициативи на управляващите или wannabe-управляващите и поредния политически гаф.
3. Като идеш в магазина си избираш прах за пране по съвест, а не по реклама.
4. Не знаеш кой е Бареков и не те ебе дали е напуснал, дали се е изпуснал и изобщо.
5. Освобождава ти се място въхру шкафа/стената за други по-полезни/красиви неща.
6. Под 'листопад' разбираш единствено листа, които падат като им дойде момента.
7. Като ти кажат сутрешен блок си представяш панелен блок рано сутринта (не съм сигурна дали това е предимство, но седем нали е свещено число).

понеделник, 19 април 2010 г.

Царевица

Хапвам варена царевица вчера в парка и изведнъж виждам как един генномодифициран организъм безгрижно се е излегнал между зрънцата. Втрещих се. Той ме видя, че го гледам и също се втрещи. Прекарахме известно време така, втренчени един в друг, без да знаем какво да правим. Тъкмо реших да се представя и той побягна колкото му държаха генномодифицираните крака, засили се из скочи от ръба на царевицата. Предполагам, че зъбите ми са му се сторили огромни от гледна точка на собствения му размер. Иначе не мога да си обясня защо така избяга, винаги съм се имала за най-малкото симпатична.

неделя, 18 април 2010 г.

без

безкофеиново кафе, обезмаслено мляко, шоколад без захар, безалкохолна бира, секс без любов, безмислени разговори, безрадостни дни...

понеделник, 12 април 2010 г.

Teeny Tiny – История на порастването

Вследствие на петдневното ми полу-общуване с тийнейджъри покрай превеждането на един семинар ме налегнаха спомени от моито собствено мрачно средновековие, известно още като teen age. Като се връщам към това време и пред очите ми са само кратки филмчета, фрагменти, случки. Цялото някак ми се губи.

12
Лято е и малкото ми приятели са заминали някъде. Почти три месеца прекарвам вкъщи, заровена в книги и измъчвана от задавящо чувство на самота и незначителност.

13
Отиваме за първи път на детска дискотека. Оглеждам се и се чувствам крайно неадекватна – всички са облечени по-добре от мен, по-красиви са, танцуват по-хубаво.

В училище един съученик ни казва, че членовете на любимата ни група East 17 са умрели в самолетна катастрофа. Аз и двете ми приятелки се разплакваме в час по музика. Сред сълзи и сополи оплакваме своите изгубени любими. После се оказва, че ни е излъгал, но остатъка от годината цялото училище ни се подиграва. Нямам търпение 7-ми клас да свърши и да се махна от там. Животът е ад.

Всичко е под съмнение – дрехите ми, косата ми, тялото ми. В собствените си очи изглеждам гротескно, облечена съм в ужасни дрехи и съм стеснителна до болка. Вечер гледам My So-Called Life по Нова.

На рожден ден на моя приятелка пием джин. И после още джин. Аз не помня тази случка, но майка ми и баща ми разказват как един съученик ме е домъкнал до вкъщи, звъннал на вратата и получленоразделно се представил, поздравил и ме предоставил на техните грижи. След което аз съм изломотила нещо и съм се блъснала в стената в коридора. След тяхната покана да се събличам и да си лягам послушно съм си съблекла всичко освен гащите, подредила съм си дрешките в кръгче на пода и съм си легнала в средата му. Първото, което помня е, че се събудих през нощта с мисълта, че умирам и най-вече, че да умра е за предпочитане пред това да се чувствам по този начин. Заклевам се никога да не пия.

14
В ново училище съм. Кошмарно е. Повечето ми съученици изглеждат непоносимо готини, а аз се чувствам като последната изпаднячка. Дни наред отказвам да ида на училище, засядам на вратата и плача, а майка ми ми пише извинителни бележки ‘по домашни причини’, търчи до поликлиниката за медицински бележи от позната лекарка и ми обяснява, че това ще мине и един ден ще се смея като си спомня. Аз не й вярвам.

В квартала започваме да се събираме и аз се влюбвам в Коко - същото момченце, в което бях влюбена в детската градина, но което след това бях позабравила (заради други момченца). Всяко излизане е повод за вълнение, стомашни болки и хиляди драми. Всеки път излизам с надеждата ‘той’ да е там. Той обаче не проявява ни най-малък интерес към моята особа. През седмица се заклевам, че вече край, но не ми се получава.

Всичките ми приятелки вече са правили секс, някои от тях с повече от един, а аз още не съм се дори целувала. Чувството за неадекватност и непривлекателност ме побърква. Макар да забелязвам, че много момчета ми обръщат внимание, питат за мен, когато ме няма и дори ми ‘предлагат да ходим’, аз отказвам да повярвам, че не съм последна грозница, която не представлява интерес за никого.

Един ден двете ми най-добри приятелки казват, че аз съм най-красивата от нас трите. Тотално не се съгласявам, но червейчето на съмнението е посято. Прибирам се вкъщи и дълго се гледам в огледалото.

15
На 15-тия ми рожден ден правим гигантски купон у едно момче от квартала, който бива разтурен от намесата на полицията и се преместваме в по-камерен състав в друг апартамент. Там се престрашавам да поканя Коко да танцуваме (Metallica, Nothing Else Matters, разбира се) и о, най-сетне първа целувка. Не помня много от нея поради изпития алкохол, но помня невероятното чувство, че чакането си е струвало и това е човека, който искам да запомня в тази роля.
(Първата ни целувка за жалост остана и последна).

Цяла година преследвам Коко, страдам и се терзая от неговото безразличие. Утешавам си мъката с други, обаче не е същото. За секс изобщо не си мисля, никой от хората не ми е достатъчно интересен, за да ми се прииска нещо повече от случайно натискане на някой купон.

Събираме се у Милен, тогавашното ми ‘гадже’. Той има полупразен апартамент на последния етаж на една сграда, където можем да се вихрим. Гледаме порно в хола или играем на ‘подаръци’ и ‘истината или се осмеляваш’ на леглото в миниатюрната спалня, където накрая всеки се целува със всеки.
(Понякога много ми липсват тези моменти)

16
В кварталната ни компания нещата се скапват, някои хора започват да се друсат, заяждаме се за глупости и ни става все по-безинтересно заедно. С най-добрата ми приятелка Албена си намираме нова компания и спираме да излизаме в квартала. Тя се забива с едно момче, а ние залагаме дали ще издържат заедно седмица или две. Аз залагам на пет дни.
(В крайна сметка остават заедно пет години).

В училище нещата започват да се нормализират, намирам си приятели и там. Успявам да се влюбя в един младеж от горните класове. Преследваме него и приятелите му по коридора. Един поглед от негова страна дава храна за обсъждане за седмици наред.
(Години по-късно се запознах с един от най-добрите му приятели тогава, който каза, че изобщо не са забелязали нашите възторжени погледи, и всъщност съществуването ни изобщо, ха).

17
С Дидката и Поли отиваме в Созопол. Сами. Радост и пиянство. Една вечер в Кънтри клуба (по-онова време най-якото място в Созопол) ни налазват някакви. Общо взето злета, но в тоя момент сме пияни и дружелюбни, така че whatever comes дето се вика. По едно време се оказва, че танцувам с едно от злетата или по-скоро аз се опитвам да не се свлека на пода и всякаква опора е добре дошла, а той се опитва да ми олигави врата. В този момент поглеждам нагоре към стълбите и виждам най-якия пич ever. На всичкото отгоре не спира да ме гледа. Изтрезнявам за около секунда, избутвам злето настрани, качвам се на стълбите и заставам до пича. Това е то любовта от пръв поглед. Останалата част от морето или бях с него или блеех на плажа отнесена в мечти по него. И за цялата тази една седмица въпросният младеж (казваше се Митко) само ми държа ръката и не ме целуна нито веднъж. Последната вечер като се разделяхме го попитах защо. Каза ‘Защото още не те познавам, а бих искал да те познавам преди да те целуна’. Най-великата pick-up фраза на всички времена. Момчета, гледайте и се учете. Излишно е да казвам, че прекарах цялото лято в мечти по него (той щеше да се върне в София през септември).

И се върна в София през септември. Обади ми се да се видим, а аз като пълна кифла реших да се правя на важна и му казах да ми се обади на следващия ден на обяд, за да се разберем ‘защото имам една среща утре и да видя как ще наместя нещата’. Естествено аз не му бях поискала телефона, щото, нали, съм голямата работа. На следващия ден засядам да чакам телефона да звънне още от 10 ч, като през 5 мин проверявам дали работи. Работеше. До 12 без нещо. В 12ч от слушалката прозвуча пълна тишина. Оказа се, че някакви цигани откраднали кабелите и нямахме телефон 3 месеца. Дотук с Митко.

Отивам на семинар за рейки инициация. И докато съучениците ми вършат простотии навън аз медитирам и чета книги на Ошо. Откривам, че това живота май не бил толкова кофти копеле. Започвам да излизам от тийн пропастта.

18
Последна година в училище, висене по кафенетата наоколо, частни уроци, пиянски простотии със съученици, бал, изпити, записване, университет.

И вече съм голяма. В крайна сметка не се оказа точно това, което очаквах.

неделя, 4 април 2010 г.

Да сме наясно

'Проблемът ти е, че не знаеш какво искаш', постоянно повтаря брат ми.
'Тя Петето си е такава, просто не знае какво иска', съм чувала да обяснява майка ми.
'Аз не знам какво искам, затова все не се получават нещата', даже съм казвала на себе си.
Работата е там, че всъщност съвсем точно знам какво искам.
Именно поради това е толкова трудно да го намеря.

четвъртък, 1 април 2010 г.

Петя и движението

Избрани моменти от сблъсъците ми с пазителите на закона за движение по пътищата:

I. За обратните завои и мързела

Късно вечерта е, коли няма, а аз като трудолюбива пчеличка отивам към офиса да доработя. Правя си забранения обратен завой точно пред офиса и ха, на ъгъла куки.
- Здравейте госпожице, бла-бла-знаете-ли-защо-ви-спирам-тъпотии.
- Знам - казвам, защото вече ми е писнало да се правя на наивна, тъпа, изненадана женичка с цел избягване на възмездие от страна на закона.
- Ще ви пишем акт.
- Пишете - отговарям отегчено.
- И като знаете, че е забранено, защо го направихте този обратен завой?
- Защото вече е 10ч, няма нито една кола и не преча на никого.
Тук събитията взеха изненадващ обрат, защото полицаят ме погледна като че ли съм му изневерила в първата ни брачна нощ със сестра му, отдръпна се от мен погнусен и каза, че заради тази реплика нямало да ми пише акт. Отиде си до колата и ми обърна гръб, докато колегата му (не знам точно като доброто или лошото ченге се изживяваше) дойде да ми обясни колко съм обидила другия. Всичко хубаво, само не разбрах защо имаше нужда да прикриват очевидния си мързел с някаква обидена чест?!

II. Жълто

Класическа ситуация, минавам на жълто, след светофара патрулка, спират ме.
- Здравейте госпожице, знаете ли защо ви спираме?
- Не.
- Минахте на жълто.
- Да.
- Минаването на жълто е забранено.
- Не, не е.
- Госпожице, според закона за движението по пътищата преминаването на жълто е забранено.
- Не, не е. На мен инструктора ми каза, че може да се минава на жълто.
Служителят на реда ми хвърли един отчаян поглед, не можа да реши тъпа ли съм или му се подигравам, реши, че съм тъпа и ме пусна да си ходя. Не се постарах да му поправя впечатлението.

III. Не дотам странна случка с куки през нощта (едноактна пиеса)

Действащи лица:
Аз
Органът на реда (ОР)
Колегата в колата - също орган на реда (КК)

Вечер. Софийска улица. Двойка органи на реда в бяла патрулка спират малка черна кола.

ОР (почуква на стъклото): Добър вечер, сержант XYZ от 000 полицейско управление. Вашите документи и документите на колата, моля.
Аз (подавам ги, като в другата си ръка държа мобилен телефон): Един момент. Заповядайте.
ОР: Единият ви фар не свети, елате да видите.
Аз (излизам): Вярно. Не свети. Съжалявам, не съм забелязала. Ще го оправя.
ОР: Знаете ли, че боравенето с мобилен телефон е забранено?
Аз: Не съм говорила по телефона. Взех го, за да изключа музиката, когато ме спряхте.
ОР: Не съм казал, че сте говорили. Дори държането на мобилен телефон е нарушение.
Аз: И при спрял автомобил ли?
ОР (поглежда ме косо): Идете при колегата в колата.
Аз (усмихвам се): Добър вечер.
КК: Много чаровна усмивка имате, госпожице. Какво правите тук?
Аз: Бях на гости.
КК(също се усмихва): Чудесно, а после къде отивате?
Аз: Вкъщи.
КК (хитро): И с какво се занимавате?
Аз: Преводач съм.
КК (гледа ме изпитателно): Ще трябва да ви пиша акт.
Аз: Заради фара ли?
КК(внушително): Да. И ще трябва да спрем колата от движение до отстраняване на неизправността.
Аз: А как се очаква да отида до сервиза и да отстраня неизправността, ако колата е спряна от движение?
КК: Ще можете да шофирате с протокола.
Аз: Добре.
КК: Друг път писали ли са ви акт?
Аз: Писали са ми.
КК (с надежда): А точки взимали ли са ви?
Аз: Не са.
КК (разочаровано): Хм, не са. Е сега ще ви вземат.
Вдигам рамене и не казвам нищо.
КК: Никак не ми се иска да ви пиша акт. Ей сега написах един. Вижте го колко е подробен. (вади гъсто изписан протокол).
Аз: Ами щом не искате, не ми пишете.
КК: Е, това вие го решавате.
Аз: Аз? Мислех, че от вас зависи.
КК (замислено): И какво ще правим сега?
Аз (правя се, че не разбирам): В смисъл?
КК (очаквателно): Ами може с колегата пием по едно кафе за ваше здраве…
Аз: Не.
КК (учудено): И защо не?
Аз (с обезоръжителна усмивка): Ей така, заради идеята.
КК (невярващо): И ще плащате глоба и ще оставите да ви вземат точки?
Аз (с интерес): Каква глоба и колко точки?
КК (с възвръщаща се надежда): Това не го решавам аз.
Аз: Е, все пак имате представа. Кажете ми, колко ще ми излезе идеята?
КК: Най-малко 30 лв и 5 точки.
Аз (решително): Ще се прежаля. Пишете акта.
КК (изумено): Ама вие сериозно ли?
Аз: Напълно. Пишете.
КК (изглежда дезориентиран и се колебае. После пъха документите в калъфчето и ми ги подава): Заповядайте, можете да си вървите, правим ви жест.
Аз: Благодаря, довиждане.

КК гледа след мен (вероятно)с широко отворени очи и клати леко глава. Аз си влизам в колата, паля я и си мисля, че трябваше да го насиля да ми напише акта. Ей така, за пример и назидание. Но дори аз не съм толкова принципна, а и не ми се чака по опашки. Въздъхвам и потеглям.

вторник, 30 март 2010 г.

Приказка за мен!

Най-хубавата приказка, писана някога за малкото Пете!

http://fairygerry.blogspot.com/2010/03/blog-post_29.html

Ех, Гери, Гери, струваше си чакането:D

неделя, 28 март 2010 г.

Празник

Вчера празнувахме 30 години от сватбата на майка ми и баща ми и 6 месеца откакто брат ми и приятелката му са заедно. Аз лично също празнувах и 2 години откак се разделих с Веско. И ще е лъжа, ако кажа, че това не е повод за празник.

събота, 20 март 2010 г.

Въпрос на перспектива

Един ден дойде един съученик при мен (бяхме втори клас) и ми каза обвинително ‘Косьо и Иво се бият за теб на двора!’. Косьо и Иво бяха момченцата, които харесвах - и двамата, защото не можех да реша кой повече ми харесва. При което аз седнах на земята и ревнах. Дойде другарката и ме попита защо плача. Аз й казах, а тя се запревива от смях и каза ’Ама Пете, няма за какво да плачеш, това е много хубаво’. Лошото е, че оттогава никой не се е бил за мен. Което почти ме кара да седна на земята и да ревна.

A wild and dangerous opinion of her own!




...и бонус коментар от Тамасо:
Пете, не бой се - и да си посещавала университет въобще не ти личи :):) :*
А и съм те виждал да се лигавиш с Манчо*...

*който макар отдавна да не може да се нарече kitten, си е котка по всички възможни критерии.

неделя, 7 март 2010 г.

it's sunday i'm in love

Сиви дървета и синьо небе
шареният свят в главата ми
понякога е в черно-бяло
като стара лента,
като любимия ми шал.
Ръждясала стара кола
и забравена първа любов
на една квартална улица
в неделя.

Mamihlapinatapei

Днес, точно в 11:34 сутринта, получих остър пристъп на внезапна романтика, причинен от един поглед, който далеч не е първи, но още не е събрал смелост да се превърне в нещо повече. Погледът принадлежи на човек, когото не познавам, но когото срещам всяка седмица по няколко пъти. И всеки път се поглеждаме за части от секундата. Днес обаче частите се превърнаха в цяла секунда, две, три... и така докато не усетих как всеки миг ще се изчервя като 14-годишна и не отклоних очи към безкрайно интересния под. На езика на Tierra del Fuego (което е един архипелаг до най-южната част на Южна Америка) има една дума Mamihlapinatapei – означава ‘безмълвния, но изпълнен със значимост поглед, разменен между двама души, всеки от които желае да започне нещо, но се колебае да направи първата крачка’.
Не знам кой ще намери смелост да направи тази първа крачка, но знам, че ако нещото е толкова силно, колкото го усетих днес, то ще открие начин да се случи.

петък, 26 февруари 2010 г.

Не, мартеницо, не, не, неее...

Пак мартеници. Пак! Нема спасение. Сергии по улиците, сергии в подлезите, сергии в магазините! Очаквам утре като отворя вратата да има сергия в коридора пред апартамента. Плашещи сцени се роят във въображението ми - мартеница-човече ме изяжда, мартеница-гривничка ме души, а пластмасова мартеница-брошка-супермен ме наръгва безмилостно.
Вече пети ден безуспешно се опитвам да купя 15 броя мартеници. Получавам панически пристъп при вида на сергия, а ако са повече от една имам желание да седна веднага, да затворя очи и да се поклащам лекичко напред-назад, обгърнала коленете си с ръце.
Вчера в подлеза на метрото имаше около 456 716 сергии за мартеници, някои от тях една върху друга. Получих сърцебиене, обля ме студена пот, ръцете ми се разтрепераха. Поех дълбоко дъх и си казах 'Ти можеш. Можеш да слезеш по тези стъпала и да купиш 15 броя мартеници'. В следващия момент се видях как притичвам покрай сергиите, размахала магнитна карта в ръка, прелитам през автоматите на входа на метрото и се спирам чак до пейките долу.
Обаче, утре вече ще отида. Ще спра до първата изпречила ми се сергия и ще го направя.
Или в неделя. Ох, май в понеделник. А, някой звъни.
(чува се шум от отваряне на врата)
Добър д....ааа, не, мартеницо, не, неееееееееее...
(шум като от примляскване, след което не се чува нищо повече)

събота, 20 февруари 2010 г.

underground

ако бях машинист в метрото, понякога щях да спирам влака в средата на тунела, да гася всички лампи и да се кискам маниакално на микрофона, уахахаггуауаааииихихахаа...

сряда, 17 февруари 2010 г.

Тенденции

- Да си нормален сега било секси - заяви Цвети.
'После ще го обсъдим' - каза ми Вики само с поглед.
Ужас, пак изтървахме тенденцията!

понеделник, 15 февруари 2010 г.

ммммм

http://eu.wrangler.com/bluebell/#/collection/2

бързо, после бавно, после пак бързо и ооо, повторението не е никак, никак скучно, каза тя след дванайсет пъти click & drag.

вторник, 9 февруари 2010 г.

Чудовището от гардероба

Страх от бъдещето, от тъмното, от неизвестното, от самотата, от обвързването, от другите, от паяци, от открити пространства, от старостта, от интимност, от провал, от изоставяне, от насилие, от болести, от страх, страх, страх...

Няколко погледа към страха:

1. 'Страхове' от Николай Рьорих

Извисяваха се дъбовете. Червенееха се стройните борове. Под тях в тревясалите хълмчета тлееха стари кости. Жълтееха се, блестяха цветя. В долчинката се зеленееше трева. Слънцето залезе.
На поляната излезе жеравът и се провикна:
- Пази се, пази се! – и се скри зад горичката.
Отгоре се обади гарванът:
- Край, край.
Дроздът пищеше от трепетликата:
- Страшно, страшно.
А авлигата подсвирна:
- Клетият, клетият.
От върха се подаде скорецът, съжали:
- Затри се добрият човек, затри се.
И кълвачът потвърди:
- Нека, нека.
Свраката издърдори:
- Ще ида да разкажа, ще ида да разкажа.
Дори червенушката изписука:
- Лошо, лошо.
И всичко това наистина ставаше. От земята, от дърветата и от небето свиркаха, грачеха, съскаха.
А край Дивия камък отвъд Мечото дере се беше заселил незнаен старец. Седеше си старецът и ловеше птици с хитри капанчета. И с много труд учеше птиците всяка на определена дума.
Пращаше незнайният старец птиците из гората, всяка с нейната си дума. И пребледняваха пътниците, и се стряскаха, когато чуваха страшните птичи думи.
А старецът се усмихваше. И ходеше старецът из гората, отиваше до реката, отиваше до тревните полянки. Слушаше старецът птиците и не се плашеше от техните думи.
Само той знаеше, че те нищо друго не знаят и не могат да кажат.

2. 'В една хубава сутрин' от Жак Превер

При всички премеждия, каквито да бяха,
той от нищо не беше изпитвал уплаха -
беше храбър наистина
така че, когато
в една хубава сутрин
му се стори, че вижда нещо отвън
той каза си: 'Нищо!
Навярно е сън!'
И сигурно имаше за себе си право
да го казва с такова убеждение здраво -
вън нямаше нищо наистина.
И когато във същата
тази хубава сутрин
чу, че някой го вика
от къщния праг,
той пак каза си 'Никой!'
И влезе си пак.
И пак беше прав така да си казва,
но тоз път усети как страх го полазва -
вън нямаше никой наистина,
но той се почувства
в тази хубава сутрин
от света тъй далече
и самотен дотам,
че в действителност вече
не бе истински сам:
тези Никой и Нищо, плът добили зловещо,
бяха влезли в дома му като Някой и Нещо!

3. 'Poem on Fear' от неизвестен за мен автор

Like an underground river
deep beneath the surface,
silent,
cold,
unnoticed by others,
Fear is rushing, never resting
. . . never still.
No way to stop its flow,
No way to weaken its power,
not even with sacred prayers
uttered in desperation . . .
moment by moment
. . . endlessly.
It is not life ‘s uncertainty,
nor death awaiting.
It is not the lack of one thing
nor too much of another
which stifles my greatness
and dims my light.
It is this porcupine emotion
that pricks
and needles its way
through my inner world.
It is Fear . . . and only Fear
In my silence,
it fills me with loneliness.
In my work,
it fills me with strain.
In my love,
it fills me with doubt.
In my soul,
it fills me with despair.
It is Fear . . . and only Fear.

4. От 'Дюн' на Франк Хърбърт

Страхът погубва разума. Страхът е онази низка смърт, която носи пълно унищожение. Аз ще се изправя с лице срещу моя страх. Ще му позволя да мине по мен и през мен. А когато отмине, ще извърна вътрешното си око, за да проследя пътеката му. Там, откъдето е минал страхът, няма да е останало нищо. Ще остана единствено аз.

сряда, 3 февруари 2010 г.

Шибани народни мъдрости

‘За нищо не съжалявам’. Да бе! Това като го чуя от някой и ми иде да му се изсмея в лицето. Най-общо ми казва – ‘Иска ми се за нищо да не съжалявам, ама не става, но ако евентуално го повторя пред достатъчно много хора и достатъчно много пъти, може и евентуално да си повярвам. Поне за тая вечер’. И така, малко честност, другари. Разбира се, че съжалявате (освен ако не сте социопати с амнезия). И аз съжалявам. Съжалявам за повече неща, отколкото мога да си спомня дори.

‘Човек се учи от грешките си’. Аха, ама не. Доколкото виждам, не само не се учи, ами и упорито си търси начин да ги повтори, повтаря ги, заклева се, че това му е за урок и никога повече няма да ги повтаря. И така до следващия път. Да, и аз никога повече няма да пипна алкохол! Наздраве!

‘За всеки влак си има пътници’. Фу, не знам да повръщам ли, що ли? Ами, хора, не за всеки влак си има пътници. Някои влакове си тракат по релсите цял живот без пътници или най-много с по някой и друг случаен скитник, качил се да пренощува. Sorry, life is a bitch.

to be continued...

понеделник, 25 януари 2010 г.

Ъпсуртна история

Значи една приятелка на морето, отиват в някъв бар, и се разлигавили много, и почват някви да ги свалят, и я пита единия какво да я черпи, и тя го докарва съвсем ъпсуртно – ‘пия само бело вино, пич’. Ама пича не се оказал запознат с творчеството на Ъпсурт, изобщо не разбрал майтапа и я изгледал все едно е последната селяндурка на света и нищо не я черпил. Неграмотен народ, кво да праиш.



Леле, кво стана, кажи кво стана, копеле кво стана?

петък, 22 януари 2010 г.

'аз вярвам в него! вярвам...ама почти'.

Практическо ръководство за провеждане на рождени дни

Прости правила, които да се спазват, за да не намразите гостите си още преди да са дошли:

1. Не избирайте мястото за партито следобяда на същия ден, защото може да се окаже, че сте изчистили и офиса и у вас, докато се колебаете.
2. Не пазарувайте от Била, много е гадно и скъпо.
3. Не оставяйте пазаруването, чистенето, готвенето, носенето на храната, обаждането на гостите за окончателния адрес на партито за деня на рождения ден. Защото има огромна вероятност да не ви остане време за най-същественото приготовление, а именно разкрасяването.
4. Помислете предварително за съд, в който да направите тортата, защото иначе в решителния момент ще се окажете с торта в тиган!
5. Започнете да пиете преди гостите да са дошли!
6. Продължете да пиете след като са дошли.
7. Пийнете едно голямо и след като си отидат.
8. Не гонете гостите си в разгара на партито, зашото вече сте уморени до смърт(ако спазвате горепосоченото е малко вероятно да сте уморени до смърт) - ще ви се сърдят поне 2 дни.

Ако се придържате към горните правила е вероятно сутринта, като ви разкажат как е минал рождения ви ден, да се окаже, че добре сте си изкарали.

четвъртък, 21 януари 2010 г.

Монолог на главния герой

от книгата 'Маслиновият лабиринт' на Едуардо Мендоса:

'Доколкото разбирам, вече настъпва съдбовният час, когато човек следва да погледне назад с ясното съзнание, че завесата скоро ще падне и че, ако още се помае, равносметката му ще стане излишна. Няма да кажа, че се оттеглям от този свят без съжаление; многобройните противоречиви и неуместни чувства, които бушуват в мен общо взето с пагубни последствия, не включват светлата доблест, нито изтънченото примирение. Сега, преди последния си дъх, с тъга установявам, че никога не съм въплъщавал най-достойните мъжки добродетели и съм егоист, страхливец, предател и лъжец. Забежките и греховете ми не са ме направили по-мъдър, нито по-безсрамен, не съм се покаял, нито съм си взел поука. Оставям хиляди недовършени и още толкова ненаучени неща, от които ще посоча само няколко примера: защо кокошките снасят яйца, защо космите на главата и тези на брадата, бидейки толкова близо, са така различни, защо не съм срещал нито една заекваща жена, защо подводниците нямат прозорци, за да се вижда морското дъно, защо телевизонните програми не са поне малко по-добри? Също така смятам, че животът може да е малко по-приятен, отколкото е всъщност, макар че нищо чудно и да греша, т.е. че той не е чак толкова лош, а само доста безинтересен. Аз съм такъв, какъвто съм, от глупост, леност и невежество; с повече инат може би щях да стигна по-далеч. Никой не избира характера си и само Бог знае кой и как оценява нашите заслуги. Ако бях чел повече, щях да разбирам много неща. Но понеже съм магаре, всичко си остава загадка. Питам се дали съм загубил много?'

После той много се засрами от тази си реч, но се оказа, че са я давали по националната телевизия по време на мача и хората го поздравяваха по улиците.

петък, 15 януари 2010 г.

Песен за принцесата

Тук много ми се искаше да напиша нещо умно, литературен анализ на текста с ентелегентни изводи и добре премерена самоирония и дрън-дрън. Обаче, и парчето и текста си говорят сами за себе си. Тва е.



Duna, Once upon a time there was a princess with that name,
She lived in lonely castle, in Sofialand.
Her father was an evil king, most horrible of any man,
He told her to stay in side 'till prince come her way.

Дуна иде от лозето, леле Дуне, бела Дуне
От лозето до лозето, леле Дуне, бела Дуне

Anyway, there's got to be a way to find a fuckin' prince,
It's a holy miracle, she travels through the time and sees,
Most handsome man that ever lived,
In blue carriage white and shiny, asking:
Are you prince?
Sure, come home with me.

Дуна иде от лозето, леле Дуне, бела Дуне
От лозето до лозето, леле Дуне, бела Дуне

2006, family values, holy time,
Duna has four children, cooks and cleans and loves the God,
All her life she wanted prince on white horse to come her way,
Now she's got a horse,
In white Mercedes-Benz!

четвъртък, 7 януари 2010 г.

Over the Edge

Me. You. And thousands others. We.
We, the cowards. The ones, who feel it’s never enough. Or it’s always too much. We, the supreme guardians of our personal space. The commitment phobics. The heavily armed kings and queens of empty castles. The ones who live a life of a delusive safety. The ever-doubting cynics. The panican whyaskers. The ones, who always walk just on the edge of love. We feared enough.
So…go over the edge, my love. Make the quantum leap. See for yourself. Find out.
And if you can do it, so can I. And thousands others.

Това е малкият ми опит да окуража Пабло в един важен момент от живота му. Дано съм успяла.

събота, 2 януари 2010 г.

Режисьорски

Млад режисьор кани няколко приятели да си кажат мнението за новата му пиеса. Репетиция. Силна сцена, дълъг монолог, напрежението расте.
'Копелета, кво става, разбрахте ли тука за кво става дума?'.
'Да бе, човек, съвсем ясно е'.
'Мамамудееба, ще трябва да го измисля по друг начин тогава'.