сряда, 21 април 2010 г.
Всекиму своето
Миналата година по време на Spirit of Burgas Дидката се качила на едно такси от автогарата към хотела. Имало задръстване. Шофьорът я заговорил за задръстването. Дидка казала 'Ами да, то сега заради концертите има ужасно много хора'. Шофьорът казал 'Да, много концерти, много нещо, Ивана, Галена, Слави, направо е лудница'.
вторник, 20 април 2010 г.
7 причини да нямаш телевизор
1. Гледката на Бойко Борисов, правещ n-та първа копка не се е запечатала трайно върху ретината ти.
2. Не гледаш зле облечени водещи, които с широка усмивка те уведомяват за тежки пътнотранспортни произшествия, природни бедствия, убийства, лицемерни инициативи на управляващите или wannabe-управляващите и поредния политически гаф.
3. Като идеш в магазина си избираш прах за пране по съвест, а не по реклама.
4. Не знаеш кой е Бареков и не те ебе дали е напуснал, дали се е изпуснал и изобщо.
5. Освобождава ти се място въхру шкафа/стената за други по-полезни/красиви неща.
6. Под 'листопад' разбираш единствено листа, които падат като им дойде момента.
7. Като ти кажат сутрешен блок си представяш панелен блок рано сутринта (не съм сигурна дали това е предимство, но седем нали е свещено число).
2. Не гледаш зле облечени водещи, които с широка усмивка те уведомяват за тежки пътнотранспортни произшествия, природни бедствия, убийства, лицемерни инициативи на управляващите или wannabe-управляващите и поредния политически гаф.
3. Като идеш в магазина си избираш прах за пране по съвест, а не по реклама.
4. Не знаеш кой е Бареков и не те ебе дали е напуснал, дали се е изпуснал и изобщо.
5. Освобождава ти се място въхру шкафа/стената за други по-полезни/красиви неща.
6. Под 'листопад' разбираш единствено листа, които падат като им дойде момента.
7. Като ти кажат сутрешен блок си представяш панелен блок рано сутринта (не съм сигурна дали това е предимство, но седем нали е свещено число).
понеделник, 19 април 2010 г.
Царевица
Хапвам варена царевица вчера в парка и изведнъж виждам как един генномодифициран организъм безгрижно се е излегнал между зрънцата. Втрещих се. Той ме видя, че го гледам и също се втрещи. Прекарахме известно време така, втренчени един в друг, без да знаем какво да правим. Тъкмо реших да се представя и той побягна колкото му държаха генномодифицираните крака, засили се из скочи от ръба на царевицата. Предполагам, че зъбите ми са му се сторили огромни от гледна точка на собствения му размер. Иначе не мога да си обясня защо така избяга, винаги съм се имала за най-малкото симпатична.
неделя, 18 април 2010 г.
без
безкофеиново кафе, обезмаслено мляко, шоколад без захар, безалкохолна бира, секс без любов, безмислени разговори, безрадостни дни...
понеделник, 12 април 2010 г.
Teeny Tiny – История на порастването
Вследствие на петдневното ми полу-общуване с тийнейджъри покрай превеждането на един семинар ме налегнаха спомени от моито собствено мрачно средновековие, известно още като teen age. Като се връщам към това време и пред очите ми са само кратки филмчета, фрагменти, случки. Цялото някак ми се губи.
12
Лято е и малкото ми приятели са заминали някъде. Почти три месеца прекарвам вкъщи, заровена в книги и измъчвана от задавящо чувство на самота и незначителност.
13
Отиваме за първи път на детска дискотека. Оглеждам се и се чувствам крайно неадекватна – всички са облечени по-добре от мен, по-красиви са, танцуват по-хубаво.
В училище един съученик ни казва, че членовете на любимата ни група East 17 са умрели в самолетна катастрофа. Аз и двете ми приятелки се разплакваме в час по музика. Сред сълзи и сополи оплакваме своите изгубени любими. После се оказва, че ни е излъгал, но остатъка от годината цялото училище ни се подиграва. Нямам търпение 7-ми клас да свърши и да се махна от там. Животът е ад.
Всичко е под съмнение – дрехите ми, косата ми, тялото ми. В собствените си очи изглеждам гротескно, облечена съм в ужасни дрехи и съм стеснителна до болка. Вечер гледам My So-Called Life по Нова.
На рожден ден на моя приятелка пием джин. И после още джин. Аз не помня тази случка, но майка ми и баща ми разказват как един съученик ме е домъкнал до вкъщи, звъннал на вратата и получленоразделно се представил, поздравил и ме предоставил на техните грижи. След което аз съм изломотила нещо и съм се блъснала в стената в коридора. След тяхната покана да се събличам и да си лягам послушно съм си съблекла всичко освен гащите, подредила съм си дрешките в кръгче на пода и съм си легнала в средата му. Първото, което помня е, че се събудих през нощта с мисълта, че умирам и най-вече, че да умра е за предпочитане пред това да се чувствам по този начин. Заклевам се никога да не пия.
14
В ново училище съм. Кошмарно е. Повечето ми съученици изглеждат непоносимо готини, а аз се чувствам като последната изпаднячка. Дни наред отказвам да ида на училище, засядам на вратата и плача, а майка ми ми пише извинителни бележки ‘по домашни причини’, търчи до поликлиниката за медицински бележи от позната лекарка и ми обяснява, че това ще мине и един ден ще се смея като си спомня. Аз не й вярвам.
В квартала започваме да се събираме и аз се влюбвам в Коко - същото момченце, в което бях влюбена в детската градина, но което след това бях позабравила (заради други момченца). Всяко излизане е повод за вълнение, стомашни болки и хиляди драми. Всеки път излизам с надеждата ‘той’ да е там. Той обаче не проявява ни най-малък интерес към моята особа. През седмица се заклевам, че вече край, но не ми се получава.
Всичките ми приятелки вече са правили секс, някои от тях с повече от един, а аз още не съм се дори целувала. Чувството за неадекватност и непривлекателност ме побърква. Макар да забелязвам, че много момчета ми обръщат внимание, питат за мен, когато ме няма и дори ми ‘предлагат да ходим’, аз отказвам да повярвам, че не съм последна грозница, която не представлява интерес за никого.
Един ден двете ми най-добри приятелки казват, че аз съм най-красивата от нас трите. Тотално не се съгласявам, но червейчето на съмнението е посято. Прибирам се вкъщи и дълго се гледам в огледалото.
15
На 15-тия ми рожден ден правим гигантски купон у едно момче от квартала, който бива разтурен от намесата на полицията и се преместваме в по-камерен състав в друг апартамент. Там се престрашавам да поканя Коко да танцуваме (Metallica, Nothing Else Matters, разбира се) и о, най-сетне първа целувка. Не помня много от нея поради изпития алкохол, но помня невероятното чувство, че чакането си е струвало и това е човека, който искам да запомня в тази роля.
(Първата ни целувка за жалост остана и последна).
Цяла година преследвам Коко, страдам и се терзая от неговото безразличие. Утешавам си мъката с други, обаче не е същото. За секс изобщо не си мисля, никой от хората не ми е достатъчно интересен, за да ми се прииска нещо повече от случайно натискане на някой купон.
Събираме се у Милен, тогавашното ми ‘гадже’. Той има полупразен апартамент на последния етаж на една сграда, където можем да се вихрим. Гледаме порно в хола или играем на ‘подаръци’ и ‘истината или се осмеляваш’ на леглото в миниатюрната спалня, където накрая всеки се целува със всеки.
(Понякога много ми липсват тези моменти)
16
В кварталната ни компания нещата се скапват, някои хора започват да се друсат, заяждаме се за глупости и ни става все по-безинтересно заедно. С най-добрата ми приятелка Албена си намираме нова компания и спираме да излизаме в квартала. Тя се забива с едно момче, а ние залагаме дали ще издържат заедно седмица или две. Аз залагам на пет дни.
(В крайна сметка остават заедно пет години).
В училище нещата започват да се нормализират, намирам си приятели и там. Успявам да се влюбя в един младеж от горните класове. Преследваме него и приятелите му по коридора. Един поглед от негова страна дава храна за обсъждане за седмици наред.
(Години по-късно се запознах с един от най-добрите му приятели тогава, който каза, че изобщо не са забелязали нашите възторжени погледи, и всъщност съществуването ни изобщо, ха).
17
С Дидката и Поли отиваме в Созопол. Сами. Радост и пиянство. Една вечер в Кънтри клуба (по-онова време най-якото място в Созопол) ни налазват някакви. Общо взето злета, но в тоя момент сме пияни и дружелюбни, така че whatever comes дето се вика. По едно време се оказва, че танцувам с едно от злетата или по-скоро аз се опитвам да не се свлека на пода и всякаква опора е добре дошла, а той се опитва да ми олигави врата. В този момент поглеждам нагоре към стълбите и виждам най-якия пич ever. На всичкото отгоре не спира да ме гледа. Изтрезнявам за около секунда, избутвам злето настрани, качвам се на стълбите и заставам до пича. Това е то любовта от пръв поглед. Останалата част от морето или бях с него или блеех на плажа отнесена в мечти по него. И за цялата тази една седмица въпросният младеж (казваше се Митко) само ми държа ръката и не ме целуна нито веднъж. Последната вечер като се разделяхме го попитах защо. Каза ‘Защото още не те познавам, а бих искал да те познавам преди да те целуна’. Най-великата pick-up фраза на всички времена. Момчета, гледайте и се учете. Излишно е да казвам, че прекарах цялото лято в мечти по него (той щеше да се върне в София през септември).
И се върна в София през септември. Обади ми се да се видим, а аз като пълна кифла реших да се правя на важна и му казах да ми се обади на следващия ден на обяд, за да се разберем ‘защото имам една среща утре и да видя как ще наместя нещата’. Естествено аз не му бях поискала телефона, щото, нали, съм голямата работа. На следващия ден засядам да чакам телефона да звънне още от 10 ч, като през 5 мин проверявам дали работи. Работеше. До 12 без нещо. В 12ч от слушалката прозвуча пълна тишина. Оказа се, че някакви цигани откраднали кабелите и нямахме телефон 3 месеца. Дотук с Митко.
Отивам на семинар за рейки инициация. И докато съучениците ми вършат простотии навън аз медитирам и чета книги на Ошо. Откривам, че това живота май не бил толкова кофти копеле. Започвам да излизам от тийн пропастта.
18
Последна година в училище, висене по кафенетата наоколо, частни уроци, пиянски простотии със съученици, бал, изпити, записване, университет.
И вече съм голяма. В крайна сметка не се оказа точно това, което очаквах.
12
Лято е и малкото ми приятели са заминали някъде. Почти три месеца прекарвам вкъщи, заровена в книги и измъчвана от задавящо чувство на самота и незначителност.
13
Отиваме за първи път на детска дискотека. Оглеждам се и се чувствам крайно неадекватна – всички са облечени по-добре от мен, по-красиви са, танцуват по-хубаво.
В училище един съученик ни казва, че членовете на любимата ни група East 17 са умрели в самолетна катастрофа. Аз и двете ми приятелки се разплакваме в час по музика. Сред сълзи и сополи оплакваме своите изгубени любими. После се оказва, че ни е излъгал, но остатъка от годината цялото училище ни се подиграва. Нямам търпение 7-ми клас да свърши и да се махна от там. Животът е ад.
Всичко е под съмнение – дрехите ми, косата ми, тялото ми. В собствените си очи изглеждам гротескно, облечена съм в ужасни дрехи и съм стеснителна до болка. Вечер гледам My So-Called Life по Нова.
На рожден ден на моя приятелка пием джин. И после още джин. Аз не помня тази случка, но майка ми и баща ми разказват как един съученик ме е домъкнал до вкъщи, звъннал на вратата и получленоразделно се представил, поздравил и ме предоставил на техните грижи. След което аз съм изломотила нещо и съм се блъснала в стената в коридора. След тяхната покана да се събличам и да си лягам послушно съм си съблекла всичко освен гащите, подредила съм си дрешките в кръгче на пода и съм си легнала в средата му. Първото, което помня е, че се събудих през нощта с мисълта, че умирам и най-вече, че да умра е за предпочитане пред това да се чувствам по този начин. Заклевам се никога да не пия.
14
В ново училище съм. Кошмарно е. Повечето ми съученици изглеждат непоносимо готини, а аз се чувствам като последната изпаднячка. Дни наред отказвам да ида на училище, засядам на вратата и плача, а майка ми ми пише извинителни бележки ‘по домашни причини’, търчи до поликлиниката за медицински бележи от позната лекарка и ми обяснява, че това ще мине и един ден ще се смея като си спомня. Аз не й вярвам.
В квартала започваме да се събираме и аз се влюбвам в Коко - същото момченце, в което бях влюбена в детската градина, но което след това бях позабравила (заради други момченца). Всяко излизане е повод за вълнение, стомашни болки и хиляди драми. Всеки път излизам с надеждата ‘той’ да е там. Той обаче не проявява ни най-малък интерес към моята особа. През седмица се заклевам, че вече край, но не ми се получава.
Всичките ми приятелки вече са правили секс, някои от тях с повече от един, а аз още не съм се дори целувала. Чувството за неадекватност и непривлекателност ме побърква. Макар да забелязвам, че много момчета ми обръщат внимание, питат за мен, когато ме няма и дори ми ‘предлагат да ходим’, аз отказвам да повярвам, че не съм последна грозница, която не представлява интерес за никого.
Един ден двете ми най-добри приятелки казват, че аз съм най-красивата от нас трите. Тотално не се съгласявам, но червейчето на съмнението е посято. Прибирам се вкъщи и дълго се гледам в огледалото.
15
На 15-тия ми рожден ден правим гигантски купон у едно момче от квартала, който бива разтурен от намесата на полицията и се преместваме в по-камерен състав в друг апартамент. Там се престрашавам да поканя Коко да танцуваме (Metallica, Nothing Else Matters, разбира се) и о, най-сетне първа целувка. Не помня много от нея поради изпития алкохол, но помня невероятното чувство, че чакането си е струвало и това е човека, който искам да запомня в тази роля.
(Първата ни целувка за жалост остана и последна).
Цяла година преследвам Коко, страдам и се терзая от неговото безразличие. Утешавам си мъката с други, обаче не е същото. За секс изобщо не си мисля, никой от хората не ми е достатъчно интересен, за да ми се прииска нещо повече от случайно натискане на някой купон.
Събираме се у Милен, тогавашното ми ‘гадже’. Той има полупразен апартамент на последния етаж на една сграда, където можем да се вихрим. Гледаме порно в хола или играем на ‘подаръци’ и ‘истината или се осмеляваш’ на леглото в миниатюрната спалня, където накрая всеки се целува със всеки.
(Понякога много ми липсват тези моменти)
16
В кварталната ни компания нещата се скапват, някои хора започват да се друсат, заяждаме се за глупости и ни става все по-безинтересно заедно. С най-добрата ми приятелка Албена си намираме нова компания и спираме да излизаме в квартала. Тя се забива с едно момче, а ние залагаме дали ще издържат заедно седмица или две. Аз залагам на пет дни.
(В крайна сметка остават заедно пет години).
В училище нещата започват да се нормализират, намирам си приятели и там. Успявам да се влюбя в един младеж от горните класове. Преследваме него и приятелите му по коридора. Един поглед от негова страна дава храна за обсъждане за седмици наред.
(Години по-късно се запознах с един от най-добрите му приятели тогава, който каза, че изобщо не са забелязали нашите възторжени погледи, и всъщност съществуването ни изобщо, ха).
17
С Дидката и Поли отиваме в Созопол. Сами. Радост и пиянство. Една вечер в Кънтри клуба (по-онова време най-якото място в Созопол) ни налазват някакви. Общо взето злета, но в тоя момент сме пияни и дружелюбни, така че whatever comes дето се вика. По едно време се оказва, че танцувам с едно от злетата или по-скоро аз се опитвам да не се свлека на пода и всякаква опора е добре дошла, а той се опитва да ми олигави врата. В този момент поглеждам нагоре към стълбите и виждам най-якия пич ever. На всичкото отгоре не спира да ме гледа. Изтрезнявам за около секунда, избутвам злето настрани, качвам се на стълбите и заставам до пича. Това е то любовта от пръв поглед. Останалата част от морето или бях с него или блеех на плажа отнесена в мечти по него. И за цялата тази една седмица въпросният младеж (казваше се Митко) само ми държа ръката и не ме целуна нито веднъж. Последната вечер като се разделяхме го попитах защо. Каза ‘Защото още не те познавам, а бих искал да те познавам преди да те целуна’. Най-великата pick-up фраза на всички времена. Момчета, гледайте и се учете. Излишно е да казвам, че прекарах цялото лято в мечти по него (той щеше да се върне в София през септември).
И се върна в София през септември. Обади ми се да се видим, а аз като пълна кифла реших да се правя на важна и му казах да ми се обади на следващия ден на обяд, за да се разберем ‘защото имам една среща утре и да видя как ще наместя нещата’. Естествено аз не му бях поискала телефона, щото, нали, съм голямата работа. На следващия ден засядам да чакам телефона да звънне още от 10 ч, като през 5 мин проверявам дали работи. Работеше. До 12 без нещо. В 12ч от слушалката прозвуча пълна тишина. Оказа се, че някакви цигани откраднали кабелите и нямахме телефон 3 месеца. Дотук с Митко.
Отивам на семинар за рейки инициация. И докато съучениците ми вършат простотии навън аз медитирам и чета книги на Ошо. Откривам, че това живота май не бил толкова кофти копеле. Започвам да излизам от тийн пропастта.
18
Последна година в училище, висене по кафенетата наоколо, частни уроци, пиянски простотии със съученици, бал, изпити, записване, университет.
И вече съм голяма. В крайна сметка не се оказа точно това, което очаквах.
неделя, 4 април 2010 г.
Да сме наясно
'Проблемът ти е, че не знаеш какво искаш', постоянно повтаря брат ми.
'Тя Петето си е такава, просто не знае какво иска', съм чувала да обяснява майка ми.
'Аз не знам какво искам, затова все не се получават нещата', даже съм казвала на себе си.
Работата е там, че всъщност съвсем точно знам какво искам.
Именно поради това е толкова трудно да го намеря.
'Тя Петето си е такава, просто не знае какво иска', съм чувала да обяснява майка ми.
'Аз не знам какво искам, затова все не се получават нещата', даже съм казвала на себе си.
Работата е там, че всъщност съвсем точно знам какво искам.
Именно поради това е толкова трудно да го намеря.
четвъртък, 1 април 2010 г.
Петя и движението
Избрани моменти от сблъсъците ми с пазителите на закона за движение по пътищата:
I. За обратните завои и мързела
Късно вечерта е, коли няма, а аз като трудолюбива пчеличка отивам към офиса да доработя. Правя си забранения обратен завой точно пред офиса и ха, на ъгъла куки.
- Здравейте госпожице, бла-бла-знаете-ли-защо-ви-спирам-тъпотии.
- Знам - казвам, защото вече ми е писнало да се правя на наивна, тъпа, изненадана женичка с цел избягване на възмездие от страна на закона.
- Ще ви пишем акт.
- Пишете - отговарям отегчено.
- И като знаете, че е забранено, защо го направихте този обратен завой?
- Защото вече е 10ч, няма нито една кола и не преча на никого.
Тук събитията взеха изненадващ обрат, защото полицаят ме погледна като че ли съм му изневерила в първата ни брачна нощ със сестра му, отдръпна се от мен погнусен и каза, че заради тази реплика нямало да ми пише акт. Отиде си до колата и ми обърна гръб, докато колегата му (не знам точно като доброто или лошото ченге се изживяваше) дойде да ми обясни колко съм обидила другия. Всичко хубаво, само не разбрах защо имаше нужда да прикриват очевидния си мързел с някаква обидена чест?!
II. Жълто
Класическа ситуация, минавам на жълто, след светофара патрулка, спират ме.
- Здравейте госпожице, знаете ли защо ви спираме?
- Не.
- Минахте на жълто.
- Да.
- Минаването на жълто е забранено.
- Не, не е.
- Госпожице, според закона за движението по пътищата преминаването на жълто е забранено.
- Не, не е. На мен инструктора ми каза, че може да се минава на жълто.
Служителят на реда ми хвърли един отчаян поглед, не можа да реши тъпа ли съм или му се подигравам, реши, че съм тъпа и ме пусна да си ходя. Не се постарах да му поправя впечатлението.
III. Не дотам странна случка с куки през нощта (едноактна пиеса)
Действащи лица:
Аз
Органът на реда (ОР)
Колегата в колата - също орган на реда (КК)
Вечер. Софийска улица. Двойка органи на реда в бяла патрулка спират малка черна кола.
ОР (почуква на стъклото): Добър вечер, сержант XYZ от 000 полицейско управление. Вашите документи и документите на колата, моля.
Аз (подавам ги, като в другата си ръка държа мобилен телефон): Един момент. Заповядайте.
ОР: Единият ви фар не свети, елате да видите.
Аз (излизам): Вярно. Не свети. Съжалявам, не съм забелязала. Ще го оправя.
ОР: Знаете ли, че боравенето с мобилен телефон е забранено?
Аз: Не съм говорила по телефона. Взех го, за да изключа музиката, когато ме спряхте.
ОР: Не съм казал, че сте говорили. Дори държането на мобилен телефон е нарушение.
Аз: И при спрял автомобил ли?
ОР (поглежда ме косо): Идете при колегата в колата.
Аз (усмихвам се): Добър вечер.
КК: Много чаровна усмивка имате, госпожице. Какво правите тук?
Аз: Бях на гости.
КК(също се усмихва): Чудесно, а после къде отивате?
Аз: Вкъщи.
КК (хитро): И с какво се занимавате?
Аз: Преводач съм.
КК (гледа ме изпитателно): Ще трябва да ви пиша акт.
Аз: Заради фара ли?
КК(внушително): Да. И ще трябва да спрем колата от движение до отстраняване на неизправността.
Аз: А как се очаква да отида до сервиза и да отстраня неизправността, ако колата е спряна от движение?
КК: Ще можете да шофирате с протокола.
Аз: Добре.
КК: Друг път писали ли са ви акт?
Аз: Писали са ми.
КК (с надежда): А точки взимали ли са ви?
Аз: Не са.
КК (разочаровано): Хм, не са. Е сега ще ви вземат.
Вдигам рамене и не казвам нищо.
КК: Никак не ми се иска да ви пиша акт. Ей сега написах един. Вижте го колко е подробен. (вади гъсто изписан протокол).
Аз: Ами щом не искате, не ми пишете.
КК: Е, това вие го решавате.
Аз: Аз? Мислех, че от вас зависи.
КК (замислено): И какво ще правим сега?
Аз (правя се, че не разбирам): В смисъл?
КК (очаквателно): Ами може с колегата пием по едно кафе за ваше здраве…
Аз: Не.
КК (учудено): И защо не?
Аз (с обезоръжителна усмивка): Ей така, заради идеята.
КК (невярващо): И ще плащате глоба и ще оставите да ви вземат точки?
Аз (с интерес): Каква глоба и колко точки?
КК (с възвръщаща се надежда): Това не го решавам аз.
Аз: Е, все пак имате представа. Кажете ми, колко ще ми излезе идеята?
КК: Най-малко 30 лв и 5 точки.
Аз (решително): Ще се прежаля. Пишете акта.
КК (изумено): Ама вие сериозно ли?
Аз: Напълно. Пишете.
КК (изглежда дезориентиран и се колебае. После пъха документите в калъфчето и ми ги подава): Заповядайте, можете да си вървите, правим ви жест.
Аз: Благодаря, довиждане.
КК гледа след мен (вероятно)с широко отворени очи и клати леко глава. Аз си влизам в колата, паля я и си мисля, че трябваше да го насиля да ми напише акта. Ей така, за пример и назидание. Но дори аз не съм толкова принципна, а и не ми се чака по опашки. Въздъхвам и потеглям.
I. За обратните завои и мързела
Късно вечерта е, коли няма, а аз като трудолюбива пчеличка отивам към офиса да доработя. Правя си забранения обратен завой точно пред офиса и ха, на ъгъла куки.
- Здравейте госпожице, бла-бла-знаете-ли-защо-ви-спирам-тъпотии.
- Знам - казвам, защото вече ми е писнало да се правя на наивна, тъпа, изненадана женичка с цел избягване на възмездие от страна на закона.
- Ще ви пишем акт.
- Пишете - отговарям отегчено.
- И като знаете, че е забранено, защо го направихте този обратен завой?
- Защото вече е 10ч, няма нито една кола и не преча на никого.
Тук събитията взеха изненадващ обрат, защото полицаят ме погледна като че ли съм му изневерила в първата ни брачна нощ със сестра му, отдръпна се от мен погнусен и каза, че заради тази реплика нямало да ми пише акт. Отиде си до колата и ми обърна гръб, докато колегата му (не знам точно като доброто или лошото ченге се изживяваше) дойде да ми обясни колко съм обидила другия. Всичко хубаво, само не разбрах защо имаше нужда да прикриват очевидния си мързел с някаква обидена чест?!
II. Жълто
Класическа ситуация, минавам на жълто, след светофара патрулка, спират ме.
- Здравейте госпожице, знаете ли защо ви спираме?
- Не.
- Минахте на жълто.
- Да.
- Минаването на жълто е забранено.
- Не, не е.
- Госпожице, според закона за движението по пътищата преминаването на жълто е забранено.
- Не, не е. На мен инструктора ми каза, че може да се минава на жълто.
Служителят на реда ми хвърли един отчаян поглед, не можа да реши тъпа ли съм или му се подигравам, реши, че съм тъпа и ме пусна да си ходя. Не се постарах да му поправя впечатлението.
III. Не дотам странна случка с куки през нощта (едноактна пиеса)
Действащи лица:
Аз
Органът на реда (ОР)
Колегата в колата - също орган на реда (КК)
Вечер. Софийска улица. Двойка органи на реда в бяла патрулка спират малка черна кола.
ОР (почуква на стъклото): Добър вечер, сержант XYZ от 000 полицейско управление. Вашите документи и документите на колата, моля.
Аз (подавам ги, като в другата си ръка държа мобилен телефон): Един момент. Заповядайте.
ОР: Единият ви фар не свети, елате да видите.
Аз (излизам): Вярно. Не свети. Съжалявам, не съм забелязала. Ще го оправя.
ОР: Знаете ли, че боравенето с мобилен телефон е забранено?
Аз: Не съм говорила по телефона. Взех го, за да изключа музиката, когато ме спряхте.
ОР: Не съм казал, че сте говорили. Дори държането на мобилен телефон е нарушение.
Аз: И при спрял автомобил ли?
ОР (поглежда ме косо): Идете при колегата в колата.
Аз (усмихвам се): Добър вечер.
КК: Много чаровна усмивка имате, госпожице. Какво правите тук?
Аз: Бях на гости.
КК(също се усмихва): Чудесно, а после къде отивате?
Аз: Вкъщи.
КК (хитро): И с какво се занимавате?
Аз: Преводач съм.
КК (гледа ме изпитателно): Ще трябва да ви пиша акт.
Аз: Заради фара ли?
КК(внушително): Да. И ще трябва да спрем колата от движение до отстраняване на неизправността.
Аз: А как се очаква да отида до сервиза и да отстраня неизправността, ако колата е спряна от движение?
КК: Ще можете да шофирате с протокола.
Аз: Добре.
КК: Друг път писали ли са ви акт?
Аз: Писали са ми.
КК (с надежда): А точки взимали ли са ви?
Аз: Не са.
КК (разочаровано): Хм, не са. Е сега ще ви вземат.
Вдигам рамене и не казвам нищо.
КК: Никак не ми се иска да ви пиша акт. Ей сега написах един. Вижте го колко е подробен. (вади гъсто изписан протокол).
Аз: Ами щом не искате, не ми пишете.
КК: Е, това вие го решавате.
Аз: Аз? Мислех, че от вас зависи.
КК (замислено): И какво ще правим сега?
Аз (правя се, че не разбирам): В смисъл?
КК (очаквателно): Ами може с колегата пием по едно кафе за ваше здраве…
Аз: Не.
КК (учудено): И защо не?
Аз (с обезоръжителна усмивка): Ей така, заради идеята.
КК (невярващо): И ще плащате глоба и ще оставите да ви вземат точки?
Аз (с интерес): Каква глоба и колко точки?
КК (с възвръщаща се надежда): Това не го решавам аз.
Аз: Е, все пак имате представа. Кажете ми, колко ще ми излезе идеята?
КК: Най-малко 30 лв и 5 точки.
Аз (решително): Ще се прежаля. Пишете акта.
КК (изумено): Ама вие сериозно ли?
Аз: Напълно. Пишете.
КК (изглежда дезориентиран и се колебае. После пъха документите в калъфчето и ми ги подава): Заповядайте, можете да си вървите, правим ви жест.
Аз: Благодаря, довиждане.
КК гледа след мен (вероятно)с широко отворени очи и клати леко глава. Аз си влизам в колата, паля я и си мисля, че трябваше да го насиля да ми напише акта. Ей така, за пример и назидание. Но дори аз не съм толкова принципна, а и не ми се чака по опашки. Въздъхвам и потеглям.
Абонамент за:
Публикации (Atom)