Ще

‘Ще се чуем тогава скоро’.
‘Дай ми телефона си да се разберем да се видим’.
‘Ще ходим другото лято в Доминиканската република’ (макар още да е това лято и ние да сме заедно едва от месец).
‘Разбира се, ще организирам среща на класа, разчитай на мен’.
‘Ще ти се обадя утре’ (казва някой, измъквайки се сутрин от нечие легло).
‘Хайде другата седмица ще пием бири/чай/коктейли’.
‘Ще се чуем когато се върна’. (от някъде, където дори няма да ходя)
И защо? Защо си хабим думите? От криво разбрано възпитание? Или защото така ни се струва по-лесно? За да не обидим някого? За да се чувстваме по-малко виновни? От неудобство? Защото ни се иска да се случи, но не си даваме сметка за плановете на времето и разстоянието?
Давам телефона си, знаейки, че другия не иска да ми се обади. Продължавам да искам телефони, знаейки, че другия знае, че няма да му се обадя. Кимвам и казвам ‘Да, ще идем в Доминиканската република’, макар да съм плакала сред руините на толкова много общи планове за след година. Понякога се скривам или се правя, че не виждам някого само и само да не провеждам такива безмислени разговори. Понякога мен ме избягват по същата причина. Всеки ден се изговарят милиони безмислени думи, дават се хиляди обречени обещания.
Веднъж успях. Успях да кажа ‘Виж В., защо да си разменяме телефоните? Ти знаеш, че няма да ми се обадиш и аз знам, че няма да ти се обадя. Нито пък някоя от нас наистина иска да се чуем. Няма смисъл’. ‘Всъщност, права си’, каза В., с която учихме заедно преди хиляда години и никога не сме били наистина приятелки. И тогава се усмихнахме една на друга и въздъхнахме с облекчение.