Applied robotics

Имам два основни начина да стигна до офиса – с маршрутка директно или с метро и после малко пеша. Мястото, на което живея, се намира по средата между метростанцията и кръстовището, откъдето минават маршрутките. Тъй като в общия случай бързам или не ми се ходи пеша, когато трябва да ида в офиса хващам маршрутка. Постепенно се е стигнало дотам, че заданието ‘офис’ автоматично е започнало да се изпълнява чрез командата ‘маршрутка’.
Вчера имах среща близо до офиса и възнамерявах да хвана метрото, след което да походя. За целта се приготвих и излязох 10 минути по-рано. Следващото нещо, което осъзнах е как се качвам в маршрутката. Схемата беше проработила безотказно. Офис-маршрутка. Слабата промяна в заданието – ‘до офиса’, а не ‘в офиса’ се е загубила някъде из жиците. Намерението да използвам метрото изобщо не е постъпило като информация.
Роботът в главата ми може да отчита големите разлики и да действа съответно, но малките му се губят. Слага обектите, които му се струват близки под общ знаменател и ги третира еднакво. Има сляпо петно за нюансите.
Отчитам нуждата от upgrade на операционната система.

just a scratch

Ако не се идентифицирам с емоцията, мога да й позволя да бъде силна и дълбока и все пак само да ме одраска. Умение, което овладявам все по-добре.

Трептене

Задължения

'Хайде сега да си изясним нещо — не си ми задължена. Невъзможно е, защото никога не правя нещо, ако не искам. Същото е с всеки друг, но аз поне си го признавам.'
Робърт Хайнлайн/Странник в странна страна

Горният цитат предизвика реакции в стил ‘това е оправдание за неблагодарниците’ и пр. Изпитах известно желание да обясня смисъла, но се усетих безпомощна пред такова генерално неразбиране. Както каза Хелена, "Ако можеха да разберат, щяха вече да са разбрали". Въпреки това аз и тя решихме да опитаме да облечем позицията си по въпроса в малко повече думи.

Хелена: ‘И така, има голяма разлика между това да се чувстваш някому задължен и благодарен. Задължението не предполага благодарност, а разменни начала. Докато благодарността е прекрасно чувство, което не те връзва, не връзва и обекта, на когото си благодарен. Мразя да съм задължена, а да съм благодарна ми харесва и често съм. И като цяло философията на д-р Джубал Харшо много ме радва:) И наистина като правя нещо, го правя заради собственото си разбиране за нещата. Ако някой се почувства благодарен, чудесно:) Но задължени не ща.’

Аз: ‘Ако правя нещо за някого с ентусиазъм и желание, аз получавам удовлетворение, радост, възможност да проявя любовта или привързаността си, ново знание и т.н. Така не възниква задължение и отношенията остават чисти. Ако обаче го правя с нежелание, защото 'така трябва' или защото не мога да кажа 'не', тогава се създава неравновесие и остава усещането за задължение. Усещане, което нито ми харесва да изпитвам, нито някой да го изпитва към мен. Благодаря, но не, благодаря.’

Let there be peace

Да си представим два ластика, опънати успоредно на известно разстояние един от друг. Ако искат да се срещнат, всеки трябва да се изтегли в посока към другия. Естеството на ластиците обаче не позволява неограничено опъване. Всеки от тях може да стигне само донякъде. Толкова, че двата почти да се докоснат. Но само почти. Има един единствен начин да се докоснат наистина и то само за миг – ако се скъсат. Ако искат да се запазят цели, ще трябва да се пуснат, докато всеки се върне на своето място.
Понякога има любов, но няма среща, няма точка на пресичане. И никой не е виновен.
So let there be peace.

Недоразумения

В много случаи, ако в изречение сменим 'взаимоотношения' с 'недоразумения', смисълът му няма да се загуби. Например:
'Човешките недоразумения са непредсказуеми'
'С него имаме дългогодишни недоразумения'
'В такъв случай е по-добре да прекратим недоразуменията си'
'Не е лесно да бъдеш в дълготрайни недоразумения'

Етикети

Удобно ми е да слагам етикети на хората. Улеснява ме. Защото иначе, ако ‘той’ не е ‘шибано копеле’, ще се наложи да призная своята отговорност за случилото се. Ако ‘тя’ не е ‘тъпа овца’, ще трябва да погледна какво аз не съм направила както трябва. Ако ‘те’ не са ‘прости селяни’, ще е необходимо да проверя с какво аз съм допринесла за ситуацията. Но защо да го правя, нали си имам цял чувал с етикети за лепене...

Официално изявление

Официално се отричам от твърденията на ред втори и ред седми от долупосоченото произведение, публикувано за първи път на 16 септември 2009, сряда.
Останалото остава в сила.


Обичам

Късите разкази.
Кратките връзки.
Празните пространства.
Ефирното зелено на пролетни листа.
Дългите обеди.
Есенната цветна тишина.
Несподелените любови.
Шарените камъчета по брега.
Обичам да ходя на кино сама.

Температура

Любов, любов, горещ картоф - разрежеш го, а той суров. От сурови картофи се вдига температура. Температурата убива или болестта или теб. Да видим.

Постфактум

Постфактум зная как се чувствам. Постфактум зная какво да кажа. В капана на мига, в илюзорната необходимост да реагирам веднага неизменно се включва робота. Сякаш се движа на две скорости – роботът пристига първи и следвайки предварително зададени параметри пропуска възможности, подминава открехнати врати и се оттегля в безопасната си рутина. Няколко секунди/минути/часа след него пристигам аз. Гледам опашките на отдалечаващите се в тъмното възможности, стоя недоумяващо пред заключените врати, а после навеждам глава и си тръгвам. Отивам си вкъщи, където сме само аз и робота. Сядаме заедно пред компютъра, той се радва и трака по клавиатурата в захлас, а аз виждам само празен екран. Празен като празната ми къща, празното ми легло и празното ми сърце.
Започвам да тренирам – да редувам спринт с бягане на дълги разстояния. Трябва да го догоня, да го надбягам, да го изпреваря. Да пристигна навреме. Да чуя това, което ми казваш. Да слушам. Да имам време да помисля. Да те погледна. Да те видя. Да ти отговоря. Да те последвам зад отворената врата. Да я затръшнем пред носа на робота.

Искам

Майка ми снощи ми разказа, че съм била от онези деца, които крещят, пищят и те дърпат докато не получат онова, което искат. И така всеки път тя отстъпвала, давала и купувала, неспособна да се противопостави на моя устрем и инат.
‘Хубаво де, а тогава къде е отишла тази твоя черта сега?’, попита ме Хелена, докато й разказвах.
‘Никъде, още си е там. Само че вече не смея да искам’, отговорих й.
Факт. Последните години направо ме е страх да искам. Откакто получих онова, което си мислех, че най-много искам, вече внимавам какво си пожелавам.
Обаче, стига толкова. От днес – пак устрем и инат*.

*пищенето, крещенето и дърпането ще ги заменя с други тактики.

Ochre - Breakbeat Phase