понеделник, 20 февруари 2012 г.

Постфактум

Постфактум зная как се чувствам. Постфактум зная какво да кажа. В капана на мига, в илюзорната необходимост да реагирам веднага неизменно се включва робота. Сякаш се движа на две скорости – роботът пристига първи и следвайки предварително зададени параметри пропуска възможности, подминава открехнати врати и се оттегля в безопасната си рутина. Няколко секунди/минути/часа след него пристигам аз. Гледам опашките на отдалечаващите се в тъмното възможности, стоя недоумяващо пред заключените врати, а после навеждам глава и си тръгвам. Отивам си вкъщи, където сме само аз и робота. Сядаме заедно пред компютъра, той се радва и трака по клавиатурата в захлас, а аз виждам само празен екран. Празен като празната ми къща, празното ми легло и празното ми сърце.
Започвам да тренирам – да редувам спринт с бягане на дълги разстояния. Трябва да го догоня, да го надбягам, да го изпреваря. Да пристигна навреме. Да чуя това, което ми казваш. Да слушам. Да имам време да помисля. Да те погледна. Да те видя. Да ти отговоря. Да те последвам зад отворената врата. Да я затръшнем пред носа на робота.

неделя, 12 февруари 2012 г.

Искам

Майка ми снощи ми разказа, че съм била от онези деца, които крещят, пищят и те дърпат докато не получат онова, което искат. И така всеки път тя отстъпвала, давала и купувала, неспособна да се противопостави на моя устрем и инат.
‘Хубаво де, а тогава къде е отишла тази твоя черта сега?’, попита ме Хелена, докато й разказвах.
‘Никъде, още си е там. Само че вече не смея да искам’, отговорих й.
Факт. Последните години направо ме е страх да искам. Откакто получих онова, което си мислех, че най-много искам, вече внимавам какво си пожелавам.
Обаче, стига толкова. От днес – пак устрем и инат*.

*пищенето, крещенето и дърпането ще ги заменя с други тактики.