‘Част от него е останала при нея и затова му е трудно да се отдаде целия’. Онзи ден чух това за трети път, за трети човек. И ми стана някак тъжно. За всички нас – същества, които на вид изглеждат цели, но ако се вгледаш достатъчно внимателно, ще забележиш празните места. Онези места, на които материята е изтъняла. Които някога са били цветни и пулсиращи, а сега от тях са останали само избелели снимки, струпани в дъното на прашен шкаф. Парченца от пъзела, които са се изгубили. Парченцата, които помня как изглеждат, но които останаха там някъде, при някого.
И всеки следващ път когато някой ме поиска цялата, аз пропадам в празните места. В своите и в тези на другия.
вторник, 29 декември 2009 г.
петък, 25 декември 2009 г.
Нова Зеландия
Юле опаковаше подаръци. Внимателно разгъваше цветната хартия, увиваше я около кутиите, залепваше я с тънко безцветно тиксо и връзваше пакета с панделка в съответстващ цвят. Стигайки до книгата, която беше купил, той реши да я прелисти за момент, преди да я опакова. На първата страница, под заглавието, с леко наклонен на една страна почерк, пишеше:
'За Юл,
чието присъствие озарява всяка стая във всяка сграда на всяка улица и във всеки град. Тръгни. Ела'
Подпис нямаше. Юле беше чувствителен и усърден млад човек със силно развито чувство за правилно и грешно. А това тук определено не беше правилно. Нямаше как да е правилно да си купиш книга от интернет книжарница, да си платиш с кредитна карта, която не е на твое име и да ти доставят книга с лично посвещение. Той гледаше книгата като бомба, която всеки момент ще избухне. Разтревожи се. Прокара пръсти през косата си, а в средата на челото му се появи бръчка.
Юле не излизаше често. Всъщност, ако можеше да изхвърля и боклука си по интернет нямаше да излиза изобщо. Разбира се, можеше да викне чистачка да върши това, но това беше дори по-страшно – щеше да му се налага да говори с нея. Затова веднъж – два пъти седмично той нахлупваше шапката си ниско над очите, слагаше си слънчеви очила и се придвижваше на прибежки до контейнерите за боклук и обратно. Съседите отдавна се бяха отказали да го заговарят, затова пътешествието беше относително безопасно.
Той стана и закрачи из стаята, като от време на време спираше, хвърляше поглед към книгата, свиваше притеснено устни и продължаваше да крачи.
Може би вече е излишно да се казва, че подаръците бяха от него за самия него. През годината той беше си записвал всички неща, които би искал някой да му подари за Коледа. Няколко дни преди празника разгледа списъка, определи петте най-желани подаръка и си ги поръча. После, завладян от нехарактерен за него внезапен импулс, той си поръча и шестия в списъка подарък – а именно книгата.
Сега тя лежеше на дивана, а посланието на първата й страница тихичко тиктакаше. Юле застана пред огледалото и се погледна. Косата му стърчеше напосоки, а от очите му надничаше страх и ... да, може би, вълнение и любопитство. Той се върна при книгата и я погали плахо по корицата. Усмихна й се лекичко и, тъй като му се стори, че тя му отвръща със същото, побърза да се обърне и да се заеме с доопаковането на останалите подаръци. Подреди ги до дивана и се запъти към кухнята, за да си вземе нещо за ядене. В коридора го споходи мисълта, че в най-горния шкаф отляво има бутилка вино, която преди време беше получил като подарък към една от поръчките си от онлайн супермаркета. Юле не пиеше, но тази вечер така и така беше необичайна, затова той се качи на един стол и извади прашната бутилка от дъното на шкафа. Наля си и се върна в хола. Отпи една глътка и впери поглед в книгата.
Когато удари полунощ, Юле тъкмо беше довършил чашата и се почувства мъничко по-смел. Без да обръща внимание на останалите си подаръци, той взе неопакованата книга, отгърна я отново и прочете посланието. Несигурен какво трябва да направи оттук нататък, той реши да се върне към познатото. Облече пижамата си както всяка вечер, изми си зъбите, загаси всички лампи и си легна. Затвори очи и се завъртя наляво. След около 20 секунди отвори очи, стана, отиде до хола, взе книгата и се върна обратно. Сложи я до себе си на леглото, грижливо я зави и отново затвори очи. Заспа и сънува, че е в Нова Зеландия.
По същото време, в съседния апартамент едно момиче на име Юлия седеше на масата пред полупразна чаша вино и втренчено гледаше книгата пред себе си. Той заминаваше за Нова Зеландия утре. А след скарването им не се беше обадил. Дори не беше казал, че съжалява за онова, което беше направил. Сякаш случилото се нямаше значение. С луксозния пътеводител за Нова Зеландия, който й беше изпратил все едно й казваше – ето виж къде отивам. Не съжалявам, не те искам и можеш само да гледаш цветните страници и да си спомняш за мен.
Шест часа по-рано един от служителите в интернет книжарница беше получил две заявки за една и съща книга – луксозен пътеводител. На едната трябваше да има следното посвещение:
'За Юл,
чието присъствие озарява всяка стая във всяка сграда на всяка улица и във всеки град. Тръгни. Ела с мен в Нова Зеландия. Съжалявам за това, което направих. Ще те чакам утре в два часа на Терминал шест. Ако не дойдеш, ще те разбера.
Обичам те.
С.'
Служителят едва беше стигнал до ‘Ела’, когато телефонът му звънна. Той го вдигна, скочи внезапно, метна палтото си в движение и от вратата изкрещя на колегата си да довърши опаковането и да прати пакетите. Жена му раждаше.
---
На следващия ден, в два часа следобяд Юле пое много дълбоко дъх, нахлупи шапката си ниско над очите и отвори външната врата на апартамента си. Заслиза по стълбите бавно, а в лявата му ръка не се забелязваше торба с боклук. Вместо това той държеше платнена торба за пазаруване. За първи път от години отиваше до истински, невиртуален магазин. Отиваше да си купи киви.
Юлия седеше до прозореца и гледаше танца на снежинките отвън. Сега в Нова Зеландия е лято, мислеше си тя. ‘Върви по дяволите’, изкрещя изведнъж, отвори прозореца и изсипа купата с кивита навън в снега.
На летището един млад мъж стоеше, вперил поглед във въртящата се врата на входа за заминаващи. От колоните се носеше последно повикване за полета за Сидни, откъдето щеше да се прехвърли на друг полет за Уелингтън, столицата на Нова Зеландия. Той се обърна и унило затътри куфара си към гишето за чекиране. Час по-късно седна в самолета и се загледа в танца на снежинките отвън. Сега в Нова Зеландия е лято, помисли си той, вдигна рамене и пусна капака на прозорчето.
На другия край на града, в една болница, служителят на интернет книжарницата държеше новороденото си дете си в ръце и изобщо не помнеше, че е оставил едно изречение недовършено.
'За Юл,
чието присъствие озарява всяка стая във всяка сграда на всяка улица и във всеки град. Тръгни. Ела'
Подпис нямаше. Юле беше чувствителен и усърден млад човек със силно развито чувство за правилно и грешно. А това тук определено не беше правилно. Нямаше как да е правилно да си купиш книга от интернет книжарница, да си платиш с кредитна карта, която не е на твое име и да ти доставят книга с лично посвещение. Той гледаше книгата като бомба, която всеки момент ще избухне. Разтревожи се. Прокара пръсти през косата си, а в средата на челото му се появи бръчка.
Юле не излизаше често. Всъщност, ако можеше да изхвърля и боклука си по интернет нямаше да излиза изобщо. Разбира се, можеше да викне чистачка да върши това, но това беше дори по-страшно – щеше да му се налага да говори с нея. Затова веднъж – два пъти седмично той нахлупваше шапката си ниско над очите, слагаше си слънчеви очила и се придвижваше на прибежки до контейнерите за боклук и обратно. Съседите отдавна се бяха отказали да го заговарят, затова пътешествието беше относително безопасно.
Той стана и закрачи из стаята, като от време на време спираше, хвърляше поглед към книгата, свиваше притеснено устни и продължаваше да крачи.
Може би вече е излишно да се казва, че подаръците бяха от него за самия него. През годината той беше си записвал всички неща, които би искал някой да му подари за Коледа. Няколко дни преди празника разгледа списъка, определи петте най-желани подаръка и си ги поръча. После, завладян от нехарактерен за него внезапен импулс, той си поръча и шестия в списъка подарък – а именно книгата.
Сега тя лежеше на дивана, а посланието на първата й страница тихичко тиктакаше. Юле застана пред огледалото и се погледна. Косата му стърчеше напосоки, а от очите му надничаше страх и ... да, може би, вълнение и любопитство. Той се върна при книгата и я погали плахо по корицата. Усмихна й се лекичко и, тъй като му се стори, че тя му отвръща със същото, побърза да се обърне и да се заеме с доопаковането на останалите подаръци. Подреди ги до дивана и се запъти към кухнята, за да си вземе нещо за ядене. В коридора го споходи мисълта, че в най-горния шкаф отляво има бутилка вино, която преди време беше получил като подарък към една от поръчките си от онлайн супермаркета. Юле не пиеше, но тази вечер така и така беше необичайна, затова той се качи на един стол и извади прашната бутилка от дъното на шкафа. Наля си и се върна в хола. Отпи една глътка и впери поглед в книгата.
Когато удари полунощ, Юле тъкмо беше довършил чашата и се почувства мъничко по-смел. Без да обръща внимание на останалите си подаръци, той взе неопакованата книга, отгърна я отново и прочете посланието. Несигурен какво трябва да направи оттук нататък, той реши да се върне към познатото. Облече пижамата си както всяка вечер, изми си зъбите, загаси всички лампи и си легна. Затвори очи и се завъртя наляво. След около 20 секунди отвори очи, стана, отиде до хола, взе книгата и се върна обратно. Сложи я до себе си на леглото, грижливо я зави и отново затвори очи. Заспа и сънува, че е в Нова Зеландия.
По същото време, в съседния апартамент едно момиче на име Юлия седеше на масата пред полупразна чаша вино и втренчено гледаше книгата пред себе си. Той заминаваше за Нова Зеландия утре. А след скарването им не се беше обадил. Дори не беше казал, че съжалява за онова, което беше направил. Сякаш случилото се нямаше значение. С луксозния пътеводител за Нова Зеландия, който й беше изпратил все едно й казваше – ето виж къде отивам. Не съжалявам, не те искам и можеш само да гледаш цветните страници и да си спомняш за мен.
Шест часа по-рано един от служителите в интернет книжарница беше получил две заявки за една и съща книга – луксозен пътеводител. На едната трябваше да има следното посвещение:
'За Юл,
чието присъствие озарява всяка стая във всяка сграда на всяка улица и във всеки град. Тръгни. Ела с мен в Нова Зеландия. Съжалявам за това, което направих. Ще те чакам утре в два часа на Терминал шест. Ако не дойдеш, ще те разбера.
Обичам те.
С.'
Служителят едва беше стигнал до ‘Ела’, когато телефонът му звънна. Той го вдигна, скочи внезапно, метна палтото си в движение и от вратата изкрещя на колегата си да довърши опаковането и да прати пакетите. Жена му раждаше.
---
На следващия ден, в два часа следобяд Юле пое много дълбоко дъх, нахлупи шапката си ниско над очите и отвори външната врата на апартамента си. Заслиза по стълбите бавно, а в лявата му ръка не се забелязваше торба с боклук. Вместо това той държеше платнена торба за пазаруване. За първи път от години отиваше до истински, невиртуален магазин. Отиваше да си купи киви.
Юлия седеше до прозореца и гледаше танца на снежинките отвън. Сега в Нова Зеландия е лято, мислеше си тя. ‘Върви по дяволите’, изкрещя изведнъж, отвори прозореца и изсипа купата с кивита навън в снега.
На летището един млад мъж стоеше, вперил поглед във въртящата се врата на входа за заминаващи. От колоните се носеше последно повикване за полета за Сидни, откъдето щеше да се прехвърли на друг полет за Уелингтън, столицата на Нова Зеландия. Той се обърна и унило затътри куфара си към гишето за чекиране. Час по-късно седна в самолета и се загледа в танца на снежинките отвън. Сега в Нова Зеландия е лято, помисли си той, вдигна рамене и пусна капака на прозорчето.
На другия край на града, в една болница, служителят на интернет книжарницата държеше новороденото си дете си в ръце и изобщо не помнеше, че е оставил едно изречение недовършено.
сряда, 23 декември 2009 г.
Изведнъж ми се прииска да благодаря
Ъм, налегнало ме е настроение за благодарности. Както си седях и изведнъж ми се прииска да благодаря на няколко човека за това, че ги има в живота ми независимо под каква форма – в плът и кръв, виртуално или само като глас в слушалките.
Благодаря на:
Вики, Гери и Дидката - за многото изпушени цигари, изпити питиета, изслушани думи, изтанцувани танци. За всички безумни смехове, простотии по скайпа, обсъдени драми, пътешествия, неосъществени арт-проекти и ...за едно психеделично музикално изпълнение.
Петя (аз тоест) - за това, че тази година доста се позабавлявах, малко си поплаках и правих разни екстремни неща като да летя с парапланер, да карам каяк и да готвя.
Явор – защото изтърпя най-различни по вид и причина истерии. Защото ме изслушваше, успокояваше и разбираше точно както и колкото трябва. Задето успя да ме накара няколко пъти да му повиша тон, което си е, хм, постижение. И, да не забравя, за дългите следобеди, прекарани в слушане на ъпсурт, реге и сандокан, мали с двата ножа.
Майка ми и баща ми – защото каквото и да правя ме подкрепят, никога не мрънкат, не дават нежелани съвети, не изискват каквото и да било. И не ме питат няма ли да се женя и няма ли да се захвана най-сетне с някоя сериозна работа с работно време и в офис...
Иван – за прекрасните 10 дни от лятото и защото, без да подозира даже как и защо, сложи началото на пътешествието ми към мен самата. Малко внезапно и не съвсем безболезнено, но често хубавите неща започват така...
Хели – тя си знае защо:)
Веси и Ваня – за алкохолните следобеди в средата на седмицата, за спагетите и салатите, за капучиното и приказките...
Пабло – защото го имаше точно когато имах нужда от него. И подозирам, че и той има да ми благодари за същото.
Албена – за това, че все още ми е приятелка след като ме познава вече от 8395 дни!
Ани – за погледа отблизо към една бременност, едно раждане и колко е трудно и прекрасно да имаш дете...Някой ден, надявам се, че ще мога да проследя процеса и още по-отблизо.
Елени – защото е прекрасна и вдъхновяваща, макар и предимно във вид на букви върху екрана. Но аз не губя надежда, че през следващите 365 дни ще успея да я видя и над чаша силно алкохолен коктейл от другата страна на някоя маса.
Криси – за 500-те часа, които прекара в слушане на драми от всякакъв вид, включително и несъществуващи и още иска да си говори с мен, да се чуди човек.
Веско - за едно боядисване, една много специална недонесена бира и малкият ни клуб за гледане на филми на Уди Алън.
Момичетата от танците – защото ме изпотяват и ме карат да се чувствам щастлива и изтощена почти всеки вторник и четвъртък, а понякога дори и в неделя.
Руми и Сашо – за уютния хол, възможността да им готвя вечеря от време на време, уискито с ядки и обстойните анализи на тема политика, икономика и история, които никога няма да седна да прочета сама, но ми е безкрайно приятно да слушам.
Ели – защото без нея никакво тичане в парка нямаше да се случи, това е повече от ясно.
Тамасо – защото ми разкри тайните на моята душевност, прочете ме като отворена книга, разгада ме като на длан, даде ми посока в живота, разкри божественото откровение пред мен и каквото още там направи...
Интернет доставчика ми – затова, че ме остави без нет само 3-4 пъти за цялата година, и то за малко. Представа нямате какво означава това за мен, момчета. Respect!
Разбира се, мога да благодаря и лично, но някак по-друго е като можете да си го прочетете. И после, някой ден можете пак да си го прочетете. А мога и аз да си го прочета, ако ми се случи да забравя колко много ви обичам...
Айде, весели!
Благодаря на:
Вики, Гери и Дидката - за многото изпушени цигари, изпити питиета, изслушани думи, изтанцувани танци. За всички безумни смехове, простотии по скайпа, обсъдени драми, пътешествия, неосъществени арт-проекти и ...за едно психеделично музикално изпълнение.
Петя (аз тоест) - за това, че тази година доста се позабавлявах, малко си поплаках и правих разни екстремни неща като да летя с парапланер, да карам каяк и да готвя.
Явор – защото изтърпя най-различни по вид и причина истерии. Защото ме изслушваше, успокояваше и разбираше точно както и колкото трябва. Задето успя да ме накара няколко пъти да му повиша тон, което си е, хм, постижение. И, да не забравя, за дългите следобеди, прекарани в слушане на ъпсурт, реге и сандокан, мали с двата ножа.
Майка ми и баща ми – защото каквото и да правя ме подкрепят, никога не мрънкат, не дават нежелани съвети, не изискват каквото и да било. И не ме питат няма ли да се женя и няма ли да се захвана най-сетне с някоя сериозна работа с работно време и в офис...
Иван – за прекрасните 10 дни от лятото и защото, без да подозира даже как и защо, сложи началото на пътешествието ми към мен самата. Малко внезапно и не съвсем безболезнено, но често хубавите неща започват така...
Хели – тя си знае защо:)
Веси и Ваня – за алкохолните следобеди в средата на седмицата, за спагетите и салатите, за капучиното и приказките...
Пабло – защото го имаше точно когато имах нужда от него. И подозирам, че и той има да ми благодари за същото.
Албена – за това, че все още ми е приятелка след като ме познава вече от 8395 дни!
Ани – за погледа отблизо към една бременност, едно раждане и колко е трудно и прекрасно да имаш дете...Някой ден, надявам се, че ще мога да проследя процеса и още по-отблизо.
Елени – защото е прекрасна и вдъхновяваща, макар и предимно във вид на букви върху екрана. Но аз не губя надежда, че през следващите 365 дни ще успея да я видя и над чаша силно алкохолен коктейл от другата страна на някоя маса.
Криси – за 500-те часа, които прекара в слушане на драми от всякакъв вид, включително и несъществуващи и още иска да си говори с мен, да се чуди човек.
Веско - за едно боядисване, една много специална недонесена бира и малкият ни клуб за гледане на филми на Уди Алън.
Момичетата от танците – защото ме изпотяват и ме карат да се чувствам щастлива и изтощена почти всеки вторник и четвъртък, а понякога дори и в неделя.
Руми и Сашо – за уютния хол, възможността да им готвя вечеря от време на време, уискито с ядки и обстойните анализи на тема политика, икономика и история, които никога няма да седна да прочета сама, но ми е безкрайно приятно да слушам.
Ели – защото без нея никакво тичане в парка нямаше да се случи, това е повече от ясно.
Тамасо – защото ми разкри тайните на моята душевност, прочете ме като отворена книга, разгада ме като на длан, даде ми посока в живота, разкри божественото откровение пред мен и каквото още там направи...
Интернет доставчика ми – затова, че ме остави без нет само 3-4 пъти за цялата година, и то за малко. Представа нямате какво означава това за мен, момчета. Respect!
Разбира се, мога да благодаря и лично, но някак по-друго е като можете да си го прочетете. И после, някой ден можете пак да си го прочетете. А мога и аз да си го прочета, ако ми се случи да забравя колко много ви обичам...
Айде, весели!
неделя, 20 декември 2009 г.
Зла щитогърба жаба*
Уикенда бях на bird watch на езерото Керкини в Гърция, много близо до границата. Което означава, че останалите гледаха птици, а аз умирах от студ. Вероятно защото бяха орнитолози, биолози, природозащитници и други интересуващи се от птици и притежаващи бинокли и фотоапарати с еднометрови обективи хора, а не кекави женички, отишли главно за да се махнат от София.
Едночасова разходка с лодка по езерото (50 до 75 кв км в зависимост от сезона) – страшен студ и птици в далечината – черни точки (корморани и патици), розови точки (фламинго), сиви точки (чапли). След обиколката чипро (доста люта разновидност на мастиката) в пластмасови чашки от лодкаря. Студ. Чай в найлоново барче до езерото. Студ. Дъжд. Ние пет човека в найлона. Лодкарят дойде, погледна ни как гледаме дъжда навън и ни обеща да ни закара до центъра за птици в селото, където щяхме да спим. Но след като седнел да пийне и да хапне. Ясно беше, че едни два часа там не ни мърдат. Обаче останалите се смилиха над нас и дойдоха да ни вземат с рейса, за да ходим до друга част на езерото. Хората слязоха от рейса в дъжда, бинокли, фотоапарати, птици. Аз четох книга. Страшна книга между впрочем – Maximum city (Bombay lost and found) на Suketu Mehta. Така ме погълна, че не знам в Гърция ли бях два дни или в Мумбай.
Към 6 седнахме да хапваме в едната зала на центъра. Други и пиха, аз обаче на антибиотици и само ги гледах завистливо и си ближех една чашка с топла бира. Към 10 си напомпах дюшечето и се изнесох в другата стая уж да спя. Към 10:10 ми стана студено на кръста – станах да си сложа якето като подложка. Легнах. Към 10:25 ми стана студено на краката – станах да си сложа още един чифт чорапи. Легнах. Към 10:40 ми стана студено на главата – станах да си увия един шал. Легнах. Към 11 забелязах, че хората в другата зала са се понапили и стават все по-шумни. В 11:30 станах, облякох се и отидох в стаичка, която представляваше нещо средно между килер и сървърно. Четох около час. На връщане минах и помолих малко да намалят децибелите, щото най-мразим да искам да спя, а някой да вдига шум. А и вече доста хора си бяха легнали и шума не беше хич в рамките на поносимото. Легнах. Шума не намаляваше, но след около 15 мин почнаха да се разотиват и да си лягат. Към 1ч., след като за пореден път някой тресна вратата между двете зали избеснях, скочих и отидох да поднеса няколко неласкави слова по повод културата на тряскащите. Легнах. Никакъв признак, че са ме разбрали, разбират ме в момента или смятат да проявят разбиране в близко бъдеще. Нарамих дюшека, одеалата и всичко останало, сврях се в сървърното между разни кашони, велосипеди и гумени ботуши и затворих плътно вратата. Заспала съм по някое време, бясна.
Сутринта една от девойките отвори вратата, блъскайки дюшека ми и с добро утро на уста. Усмихнах й се криво и се потътрих да си оправя багажа, че сме били тръгвали. Няколко пъти спирахме. Птици, бинокли, кал, студ, фотоапарати. Аз си киселях и ни дума на никой. После разходка между някакви села, продължителност 3-4 часа, който искал да остане в атобуса, можело.
Аз вече бях сграбила безценната възможност да киселея на воля и си останах в автобуса с още няколко души. Четох, киселях, пак четох. Тръгнахме си оттам към 5. Киселях по целия път обратно, а на минаване през Кресна ме налегнаха едни спомени и за разнообразие си поревах малко в тъмното. После стигнахме в София, аз си отдъхнах и влязох да се къпя и да отмия, хм, киселината.
С две думи, нови приятели не си намерих, но затова пък се накиселях качествено и се надявам скоро да не ми се случва пак.
* Понякога се чувствам много зла и щитогърба, макар самата зла щитогърба жаба (Lepidobatrachus laevis - среща се в Южна Америка, намаляваща популация) да е всъщност доста симпатична.
Едночасова разходка с лодка по езерото (50 до 75 кв км в зависимост от сезона) – страшен студ и птици в далечината – черни точки (корморани и патици), розови точки (фламинго), сиви точки (чапли). След обиколката чипро (доста люта разновидност на мастиката) в пластмасови чашки от лодкаря. Студ. Чай в найлоново барче до езерото. Студ. Дъжд. Ние пет човека в найлона. Лодкарят дойде, погледна ни как гледаме дъжда навън и ни обеща да ни закара до центъра за птици в селото, където щяхме да спим. Но след като седнел да пийне и да хапне. Ясно беше, че едни два часа там не ни мърдат. Обаче останалите се смилиха над нас и дойдоха да ни вземат с рейса, за да ходим до друга част на езерото. Хората слязоха от рейса в дъжда, бинокли, фотоапарати, птици. Аз четох книга. Страшна книга между впрочем – Maximum city (Bombay lost and found) на Suketu Mehta. Така ме погълна, че не знам в Гърция ли бях два дни или в Мумбай.
Към 6 седнахме да хапваме в едната зала на центъра. Други и пиха, аз обаче на антибиотици и само ги гледах завистливо и си ближех една чашка с топла бира. Към 10 си напомпах дюшечето и се изнесох в другата стая уж да спя. Към 10:10 ми стана студено на кръста – станах да си сложа якето като подложка. Легнах. Към 10:25 ми стана студено на краката – станах да си сложа още един чифт чорапи. Легнах. Към 10:40 ми стана студено на главата – станах да си увия един шал. Легнах. Към 11 забелязах, че хората в другата зала са се понапили и стават все по-шумни. В 11:30 станах, облякох се и отидох в стаичка, която представляваше нещо средно между килер и сървърно. Четох около час. На връщане минах и помолих малко да намалят децибелите, щото най-мразим да искам да спя, а някой да вдига шум. А и вече доста хора си бяха легнали и шума не беше хич в рамките на поносимото. Легнах. Шума не намаляваше, но след около 15 мин почнаха да се разотиват и да си лягат. Към 1ч., след като за пореден път някой тресна вратата между двете зали избеснях, скочих и отидох да поднеса няколко неласкави слова по повод културата на тряскащите. Легнах. Никакъв признак, че са ме разбрали, разбират ме в момента или смятат да проявят разбиране в близко бъдеще. Нарамих дюшека, одеалата и всичко останало, сврях се в сървърното между разни кашони, велосипеди и гумени ботуши и затворих плътно вратата. Заспала съм по някое време, бясна.
Сутринта една от девойките отвори вратата, блъскайки дюшека ми и с добро утро на уста. Усмихнах й се криво и се потътрих да си оправя багажа, че сме били тръгвали. Няколко пъти спирахме. Птици, бинокли, кал, студ, фотоапарати. Аз си киселях и ни дума на никой. После разходка между някакви села, продължителност 3-4 часа, който искал да остане в атобуса, можело.
Аз вече бях сграбила безценната възможност да киселея на воля и си останах в автобуса с още няколко души. Четох, киселях, пак четох. Тръгнахме си оттам към 5. Киселях по целия път обратно, а на минаване през Кресна ме налегнаха едни спомени и за разнообразие си поревах малко в тъмното. После стигнахме в София, аз си отдъхнах и влязох да се къпя и да отмия, хм, киселината.
С две думи, нови приятели не си намерих, но затова пък се накиселях качествено и се надявам скоро да не ми се случва пак.
* Понякога се чувствам много зла и щитогърба, макар самата зла щитогърба жаба (Lepidobatrachus laevis - среща се в Южна Америка, намаляваща популация) да е всъщност доста симпатична.
петък, 18 декември 2009 г.
Съседите също плачат
То аз не е да не плача от време на време. Случва ми се. А като ми се случи, не се пестя и направо рева. С всички необходими редове сополи и хълцания и други характерни за дейността звуци. Плача си по най-различни причини, много често без и доста на филми. Много съм способна. И го върша всеотдайно. При това положение си е кофти късмет, че стените са като хартия, а съседите ми явно си нямат работа. Чула, значи, съседката отляво, как недотам кротко си хлипам някоя вечер. Отишла при съседката отдясно, която се пада сестра на майка ми, и й казала, че често ме чували как рева, та се късам и едва ли не не можели да спят хората от притеснение. Леля ми, от своя страна, се обажда на майка ми и още по-притеснено й обяснява как аз всяка вечер ридая безутешно и явно се гърча в мъки.
По време на разговора аз съм на гости на нашите и се чудя защо майка ми прави едни тревожни физиономии и ме гледа странно.
- Пете, ти добре ли си? – пита, ама с един такъв някакъв тон.
- Ми да, ту горе, ту долу, както обикновено – отговарям аз, още неподозираща какво ми се готви.
- Да не се е случило нещо?
- В смисъл? – пуля се аз – Защо така реши?
- Ами съседите те чували всяка вечер да плачеш и казали на леля ти – деликатно и дипломатично изтърсва тя.
А? Каквоооо? Не мога да повярвам, ебаси, какво чувам! Обясних й с две думи, че да, плача си понякога, което си е в реда на нещата, и нищо кой знае какво не се е случило. Тя, жената, май се успокои. Аз обаче не. Разбирам, че ги е грижа хората, щото ме познават от малка, нали, ама това си е врене на носа в чужди работи плюс развинтено въображение. И да паникьосват майка ми без нищо.
Чудя се как ли ще им дойде на съседите ми, дето толкова обичат да слушат, ако надъня зверски последния албум на Kultur Shock и го оставя на repeat и така цял уикенд докато ме няма. Ще почнат и те да плачат всяка вечер.
По време на разговора аз съм на гости на нашите и се чудя защо майка ми прави едни тревожни физиономии и ме гледа странно.
- Пете, ти добре ли си? – пита, ама с един такъв някакъв тон.
- Ми да, ту горе, ту долу, както обикновено – отговарям аз, още неподозираща какво ми се готви.
- Да не се е случило нещо?
- В смисъл? – пуля се аз – Защо така реши?
- Ами съседите те чували всяка вечер да плачеш и казали на леля ти – деликатно и дипломатично изтърсва тя.
А? Каквоооо? Не мога да повярвам, ебаси, какво чувам! Обясних й с две думи, че да, плача си понякога, което си е в реда на нещата, и нищо кой знае какво не се е случило. Тя, жената, май се успокои. Аз обаче не. Разбирам, че ги е грижа хората, щото ме познават от малка, нали, ама това си е врене на носа в чужди работи плюс развинтено въображение. И да паникьосват майка ми без нищо.
Чудя се как ли ще им дойде на съседите ми, дето толкова обичат да слушат, ако надъня зверски последния албум на Kultur Shock и го оставя на repeat и така цял уикенд докато ме няма. Ще почнат и те да плачат всяка вечер.
неделя, 13 декември 2009 г.
sunday, fucking sunday
Човек трябва много да внимава, за да успява да прави каквото си иска. Иначе си играе номера сам на себе си. Само за минута да се разсееш и пак си в коловоза. И понякога, като днес, имам чувството, че толкова време е отишло напразно. Че се въртя на празни обороти. Абе както и да е. Ударих едно малко и един лексотан и се отнасям сега в една по-добра вселена. И ако на следващия ред се чете хдй;хлкфгй’лфгх’;лгхк, ще означава, че съм тупнала както си пиша и утре ще се събудя със схванат врат и с лига, точеща се между буква г и буква х на шибаната клавиатура.
събота, 12 декември 2009 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)