Вчера с Дидката и Гери пихме блъди мерита, смяхме се много, разказвахме си идиотски вицове и си говорихме за филми и за глобалната промяна на човешкото съзнание. Неясно защо, в таксито към вкъщи в главата ми започнаха да нахлуват всякакви мои ирационални детски вярвания. Нямам представа какъв точно асоциативен процес е протекъл, но ето за какво се сетих:
- Дрехите се смаляват.
Когато наесен прибирах нещо в гардероба и напролет го изваждах, вече не ми ставаше. Бях сигурна, че естествения процес си е дрехите да се смаляват. Изобщо не ми хрумваше, че тялото ми расте.
- Ако стъпиш на кръгъл канал светът ще свърши.
Петърчо, съседчето ми по легло в детската градина, използваше часовете за следобеден сън да ми пълни главата с най-различни ужаси. Много ме беше страх от него и съвестно заобикалях отдалече кръглите шахти. Огромната отговорност за продължаването на живота на земята лежеше на плещите ми. Често се чудех всъщност защо и кой е поставил тези шахти навсякъде по улиците след като са толкова опасни, но не достатъчно, за да се усъмня в думите на Петърчо.
- Ако вечер се усмихнеш веднага след като си затвориш очите, ужасна вещица ще почука на стъклото и ще ти стори най-неназоваеми кошмарни неща (включително изяждане).
След дълги колебания и много треперене веднъж реших да рискувам. Вещицата не дойде. Сигурно е била заета другаде.
- Китчето Кики
Баща ми често ми разказваше истории за китчето Кики, което живее в Северния ледовит океан и макар да не сме се виждали ми е приятелче. Приключенията на китчето Кики бяха най-различни, например имаше една история как китчето кара камион, в кабината на който е монтиран душ, за да може то да оцелее на сушата. Всяка година за рождения ми ден и за Нова година получавах от китчето Кики картички от най-различни краища на света. Дори гордо разказвах на децата за моето приятелче китче.
Един ден баща ми ми каза, доста небрежно, че китчето Кики не съществувало наистина, той го бил измислил и картичките били от него. И мислел, че знам, че Кики не е истински. Не му говорих с дни след това. Мисля, че това беше първото голямо разочарование в живота ми.
- Ако излъжа, бог ще ме накаже.
Кой е този бог и как точно ще ме накаже, не ми беше ясно, но баба и дядо бяха твърдо убедени и аз им вярвах. Веднъж на пързалката хвърлих шепа пясък надолу и той попадна в очите на едно по-малко детенце, което веднага наду гайдата. Родителите му, които всъщност нищо не бяха видели, се нахвърлиха върху мен (аз бях единствения възможен виновник наоколо) и аз категорично отрекох да съм го замеряла с пясък и изобщо да имам нещо общо с това. После се прибрах вкъщи много отчаяна, сврях се в стаята си и зачаках бог да ме накаже. Той обаче нищо такова не направи. Хм.
- Дядо Мраз (класика)
Веднъж около Нова година мама ме беше завела на зъболекар. Тъкмо се бяхме прибрали и Дядо Мраз дойде, висок и внушителен, и с вдъхваща доверие жълтеникава брада. Не само знаеше, че съм била на 'трошизъб', но и ми подари точно каквото си бях пожелала. Много се впечатлих и за всеки случай му дръпнах брадата. Тя не помръдна.
Когато няколко години по-късно мама ми каза, че Дядо Мраз нямало, а онова бил чичо Боби от шестия етаж, аз категорично не й повярвах и представих солидните доказателства, че ако не е истински как знае, че съм била на зъболекар и защо не му е мръднала брадата. Трудничко й беше на мама.
- Съществува специално огледалце, в което можеш да видиш когото си пожелаеш къде е и какво прави.
Едно момиче от класа ни (бяхме в първи клас) цяла година ни разказваше за тези огледалца и как ще ни донесе. На нас толкова ни се искаше да е истина, че изобщо не поставяхме под съмнение съществуванието им. Аз така си мечтаех за момента, в който го имам, как ще мога по цял ден да гледам какво правят Косьо и Иво-момченцата, които харесвах. После стана ясно, че тя си го била измислила, за да си осигури внимание от наша страна.
Все пак, и до сега понякога ми се иска да имам такова огледалце.
- За да се ожениш трябва да си красив.
Това много ме тревожеше, тъй като възприемах себе си като доста грозничка и невзрачна. После една съседка, която аз намирах за пълен крокодил, взе, че се ожени. Аз много се зарадвах и се успокоих, че в такъв случай и за мен има надежда.
После излезе, че едното нямало много общо с другото.
сряда, 14 октомври 2009 г.
вторник, 13 октомври 2009 г.
Човекът, който остава
Онзи, когото обичаш, защото няма друг начин. Човекът, който остава. Остава в кръвта ти, в косата ти, в костите ти. Отпечатва се върху ретината на очите ти и издълбава своя собствена гънка в мозъка ти. Онзи, с който сте срутили границите си и не сте могли да ги построите отново. Човекът, с когото толкова отдавна не си. С когото не искаш да бъдеш. Никога. Никъде. Онзи, който толкова пъти е оставял горчив вкус в устата ти. Човекът с хилядите недостатъци. Онзи, с когото вече не искаш да спиш, но още сънуваш. Любовта не прощава. Факт.
понеделник, 12 октомври 2009 г.
Коса
*
Бях влюбена в косата му. Докосвах я хипнотизирано – нямаше значение дали е мръсна или чиста, твърда или мека. Заравях пръсти в нея и усещах допира чак в слабините си. Имаше огромна сила в тази негова коса. Понякога се чудя дали щях да го обичам, ако я нямаше. Дългите кестеняви кичури, почти руси по крайчетата бяха магически, вечно изплъзващ се фетиш. Събирах ги с ръце на опашка, после на кок, пусках ги и ги рошех, усещайки как ритъма на сърцето ми се забързва.
Разбрах, че той не ме обича. Сега стоя в тъмната стая и слушам дишането му. Мрачно безсилие се плиска из вените ми. Ръката, която държи ножицата, трепери. Протягам се бавно, сякаш извършвам ритуал, и отрязвам първия кичур. Звукът отеква в ушите ми. Продължавам. Внимателно и тихо. Един по един. След час от главата му стърчат само неравномерни фъндъци, а цялото легло е потънало в моя доскорошен фетиш.
Лежа в мрака и дишам в отмъщението си. За това, че не съм обичана. Заедно с тази магическа коса отрязвам и въжения мост, който така нестабилно и опасно ни свързваше. Усмихвам се и се обръщам на другата страна.
* това е нещо, което написах преди около 4 години, но така и не събрах смелост да го направя в действителност. но тъй като Елени силно ме вдъхнови, поне събирам смелост да го публикувам...
Бях влюбена в косата му. Докосвах я хипнотизирано – нямаше значение дали е мръсна или чиста, твърда или мека. Заравях пръсти в нея и усещах допира чак в слабините си. Имаше огромна сила в тази негова коса. Понякога се чудя дали щях да го обичам, ако я нямаше. Дългите кестеняви кичури, почти руси по крайчетата бяха магически, вечно изплъзващ се фетиш. Събирах ги с ръце на опашка, после на кок, пусках ги и ги рошех, усещайки как ритъма на сърцето ми се забързва.
Разбрах, че той не ме обича. Сега стоя в тъмната стая и слушам дишането му. Мрачно безсилие се плиска из вените ми. Ръката, която държи ножицата, трепери. Протягам се бавно, сякаш извършвам ритуал, и отрязвам първия кичур. Звукът отеква в ушите ми. Продължавам. Внимателно и тихо. Един по един. След час от главата му стърчат само неравномерни фъндъци, а цялото легло е потънало в моя доскорошен фетиш.
Лежа в мрака и дишам в отмъщението си. За това, че не съм обичана. Заедно с тази магическа коса отрязвам и въжения мост, който така нестабилно и опасно ни свързваше. Усмихвам се и се обръщам на другата страна.
* това е нещо, което написах преди около 4 години, но така и не събрах смелост да го направя в действителност. но тъй като Елени силно ме вдъхнови, поне събирам смелост да го публикувам...
четвъртък, 8 октомври 2009 г.
Фасади
As Above So Below. Това прочетох скоро върху едно шишенце. Каквото горе, такова и долу. Каквото отвътре, такова и отвън, ако го перифразирам малко.
Гледам себе си отвън - работя, срещам различни хора, танцувам, смея се, излизам на по питие, купувам си дрешки и дрънкулки, пея си и се шегувам. Перфектната цветна фасада за вътрешния мрак, в който обитавам от доста време насам. Мрак с красиви дрехи и блестящи обици.
Някога ми се случваше да видя някой, когото намирам за весел, спокоен и въобще човек, на който всичко му е наред, и да ми се прииска да съм на негово място. Това беше в тежките години на пубертета, когато всички бяхме изгубени в превода на собственото си аз на езика на света навън.
И тогава, насред най-мрачната ми пубертетска депресия (разбира се външно манифестирана в неспирни купони и алкохолни фойерверки), едно момиче от класа ми ми каза 'Толкова искам да съм като теб. Животът ти е като филм'.
Преживях внезапна хирургическа интервенция за отстраняване на чувството 'завист'(или каквото е там това чувство) във всичките му форми. От този момент нататък спрях да искам да съм като някой друг. Защото няма как да знам усмивката усмивка ли е или само фасада. Погледът отвътре е винаги различен от този отвън.
Гледам себе си отвън - работя, срещам различни хора, танцувам, смея се, излизам на по питие, купувам си дрешки и дрънкулки, пея си и се шегувам. Перфектната цветна фасада за вътрешния мрак, в който обитавам от доста време насам. Мрак с красиви дрехи и блестящи обици.
Някога ми се случваше да видя някой, когото намирам за весел, спокоен и въобще човек, на който всичко му е наред, и да ми се прииска да съм на негово място. Това беше в тежките години на пубертета, когато всички бяхме изгубени в превода на собственото си аз на езика на света навън.
И тогава, насред най-мрачната ми пубертетска депресия (разбира се външно манифестирана в неспирни купони и алкохолни фойерверки), едно момиче от класа ми ми каза 'Толкова искам да съм като теб. Животът ти е като филм'.
Преживях внезапна хирургическа интервенция за отстраняване на чувството 'завист'(или каквото е там това чувство) във всичките му форми. От този момент нататък спрях да искам да съм като някой друг. Защото няма как да знам усмивката усмивка ли е или само фасада. Погледът отвътре е винаги различен от този отвън.
сряда, 7 октомври 2009 г.
Закуска
Кроасани. Обичам ги съвсем пресни – още топли, но не горещи. Хрупкави отвън, но меки отвътре. Уханието им изпълва въздуха с очакване. В него се усеща житото преди брашното, млякото преди маслото, срещата на кокошката и петела преди яйцето. Всичко е там – под хрупкавата коричка. Обичам ги солени. Обичам ги сладки. Някои са с обикновено сирене, други със френско, с ягодов конфитюр или ванилов крем.
Наблюдавам съвършената им форма преди да ги опитам – издължени, леко извити, бухнали от нетърпение. Изтягат се в чинията и чакат.
Лекичко захапвам крайчето на първия. Вкусът и уханието изпълват устата ми и тръгват на пътешествие по тялото ми. Нищо не е като този най-първи момент от закуската. Храня се бавно, удължавам възможно колкото може повече всяка хапчица. Без да искам малко от ваниловия крем потича по брадичката ми. Обирам го с пръсти и ги облизвам.
Последните тръпки от вкуса отекват по небцето ми. Но колкото и да се старая да го отложа, закуската свърши и е време да се впусна в деня.
Наблюдавам съвършената им форма преди да ги опитам – издължени, леко извити, бухнали от нетърпение. Изтягат се в чинията и чакат.
Лекичко захапвам крайчето на първия. Вкусът и уханието изпълват устата ми и тръгват на пътешествие по тялото ми. Нищо не е като този най-първи момент от закуската. Храня се бавно, удължавам възможно колкото може повече всяка хапчица. Без да искам малко от ваниловия крем потича по брадичката ми. Обирам го с пръсти и ги облизвам.
Последните тръпки от вкуса отекват по небцето ми. Но колкото и да се старая да го отложа, закуската свърши и е време да се впусна в деня.
Абонамент за:
Публикации (Atom)