Искам

Искам да ме запознаеш с родителите ти.
Да се гледаме неловко, а под масата да си държим ръцете.
Искам да си направим уговорка за кино, но всеки да отиде на филма, на който най-много иска.
Искам да ти рисувам смешни човечета по огледалото в банята.
Да ти направя ужасно лошо кафе, а ти да ме боцнеш по носа с показалец, докато го пиеш.
Искам да си измисляме истории.
Да си пишем бележки и да ги закачаме из къщата.
Да те галя по главата.
Да играем скрабъл.
Да правим снежен човек.
Да правим любов.
Да те будя посред нощ, защото не мога да издържа до сутринта.
Да гледам рошавата ти глава върху възглавницата и гурелчетата в крайчеца на очите ти.
Искам да ти пека мъфини, а ти да ми носиш цветя.
Искам поне веднъж да ме вдигнеш за глезените, за да вися надолу с главата и да си представям, че съм на пет.
Да се търкаляме в тревата.
Да си четем любими пасажи от книги.
Да се напия и да танцувам за теб.
Да ти пея приспивни песни.
Или такива за събуждане.
Когато сядаш някъде, винаги да си с лице към вратата, за да ме видиш веднага щом вляза.
Искам да знам тайните, които не би споделил и с непознат.
Да видя в очите ти нещо от себе си.
Когато се погледнем, сякаш да си намигаме съучастнически, без да помръдваме клепачи.
Да търсиш при мен топлина.
Да докосваме телата си с треперещи от нетърпение пръсти.
Искам да рушим стените си взаимно и да хвърляме отломките в река.
Искам да те искам толкова силно, че да искам да те ударя.
Искам да ме искаш толкова силно, че да искаш да избягаш.
Искам да те докосна нежно.
Искам да останеш.

Но, първо, искам да те срещна.

Моментни разсъждения

Все ще се намери някой да каже, че няма как моментът да бъде изпуснат. Ако нещо трябва да се случи, то ще се случи. В подкрепа на тази теза могат да се приведат много аргументи, изобилстващи от лични примери и взети назаем цитати от книги за самопомощ. Казвам го от личен опит. Многократно и разпалено съм твърдяла, че няма как да изпуснеш каквото и да било. Просто не е възможно.

До тази сутрин. Когато се събудих с топка в стомаха и мрачното осъзнаване, че съм постигнала невъзможното. Изпуснала съм го. Онзи момент, в който можех да кажа какво искам, без да се поддавам на безмислени предразсъдъци и глупави страхове.

Най-голямата трагедия на изпуснатия момент е, че създава желание стореното, или, както в моя случай, нестореното, да бъде поправено. И то веднага. Единственият резултат от подобни опити е напълно неадекватно поведение, което води само до недоразумения и още по-голямо объркване. Оттам нататък снежната топка се превръща в лавина, която по пътя си премазва и малкото останала спонтанност.

Изпуснатият момент, както изпуснатият автобус, е загубена кауза. Когато изпусна автобуса, не тичам след него, размахвайки ръце. Нито хващам първото такси в опит да го настигна на някой светофар. С моментите е същото. Единственото смислено нещо е да си поема дълбоко дъх и да изчакам следващия.

Изкушението

Да се върна назад. При старото, за което няма нужда да се боря. И не искам. Онова удобното, за което ми е все едно. То няма остри ръбове и неочаквани ъгли. Отдавна вече не работи, не се развива, не расте. Ръждясала капсула, в която да пропълзя, за да се скрия. Да се почувствам в спряла, окована безопасност. Добре познатото по-малко зло. Всеки път, когато новото кара краката ми да треперят и корема ми да се гърчи, ми се ще да се затичам. Назад. За да избегна. Евентуалната болка. Потенциалното щастие. Възможното всичко.

Изкушение. На което ще устоя.

Applied robotics

Имам два основни начина да стигна до офиса – с маршрутка директно или с метро и после малко пеша. Мястото, на което живея, се намира по средата между метростанцията и кръстовището, откъдето минават маршрутките. Тъй като в общия случай бързам или не ми се ходи пеша, когато трябва да ида в офиса хващам маршрутка. Постепенно се е стигнало дотам, че заданието ‘офис’ автоматично е започнало да се изпълнява чрез командата ‘маршрутка’.
Вчера имах среща близо до офиса и възнамерявах да хвана метрото, след което да походя. За целта се приготвих и излязох 10 минути по-рано. Следващото нещо, което осъзнах е как се качвам в маршрутката. Схемата беше проработила безотказно. Офис-маршрутка. Слабата промяна в заданието – ‘до офиса’, а не ‘в офиса’ се е загубила някъде из жиците. Намерението да използвам метрото изобщо не е постъпило като информация.
Роботът в главата ми може да отчита големите разлики и да действа съответно, но малките му се губят. Слага обектите, които му се струват близки под общ знаменател и ги третира еднакво. Има сляпо петно за нюансите.
Отчитам нуждата от upgrade на операционната система.

just a scratch

Ако не се идентифицирам с емоцията, мога да й позволя да бъде силна и дълбока и все пак само да ме одраска. Умение, което овладявам все по-добре.

Трептене