Моментни разсъждения

Все ще се намери някой да каже, че няма как моментът да бъде изпуснат. Ако нещо трябва да се случи, то ще се случи. В подкрепа на тази теза могат да се приведат много аргументи, изобилстващи от лични примери и взети назаем цитати от книги за самопомощ. Казвам го от личен опит. Многократно и разпалено съм твърдяла, че няма как да изпуснеш каквото и да било. Просто не е възможно.

До тази сутрин. Когато се събудих с топка в стомаха и мрачното осъзнаване, че съм постигнала невъзможното. Изпуснала съм го. Онзи момент, в който можех да кажа какво искам, без да се поддавам на безмислени предразсъдъци и глупави страхове.

Най-голямата трагедия на изпуснатия момент е, че създава желание стореното, или, както в моя случай, нестореното, да бъде поправено. И то веднага. Единственият резултат от подобни опити е напълно неадекватно поведение, което води само до недоразумения и още по-голямо объркване. Оттам нататък снежната топка се превръща в лавина, която по пътя си премазва и малкото останала спонтанност.

Изпуснатият момент, както изпуснатият автобус, е загубена кауза. Когато изпусна автобуса, не тичам след него, размахвайки ръце. Нито хващам първото такси в опит да го настигна на някой светофар. С моментите е същото. Единственото смислено нещо е да си поема дълбоко дъх и да изчакам следващия.

Изкушението

Да се върна назад. При старото, за което няма нужда да се боря. И не искам. Онова удобното, за което ми е все едно. То няма остри ръбове и неочаквани ъгли. Отдавна вече не работи, не се развива, не расте. Ръждясала капсула, в която да пропълзя, за да се скрия. Да се почувствам в спряла, окована безопасност. Добре познатото по-малко зло. Всеки път, когато новото кара краката ми да треперят и корема ми да се гърчи, ми се ще да се затичам. Назад. За да избегна. Евентуалната болка. Потенциалното щастие. Възможното всичко.

Изкушение. На което ще устоя.

Applied robotics

Имам два основни начина да стигна до офиса – с маршрутка директно или с метро и после малко пеша. Мястото, на което живея, се намира по средата между метростанцията и кръстовището, откъдето минават маршрутките. Тъй като в общия случай бързам или не ми се ходи пеша, когато трябва да ида в офиса хващам маршрутка. Постепенно се е стигнало дотам, че заданието ‘офис’ автоматично е започнало да се изпълнява чрез командата ‘маршрутка’.
Вчера имах среща близо до офиса и възнамерявах да хвана метрото, след което да походя. За целта се приготвих и излязох 10 минути по-рано. Следващото нещо, което осъзнах е как се качвам в маршрутката. Схемата беше проработила безотказно. Офис-маршрутка. Слабата промяна в заданието – ‘до офиса’, а не ‘в офиса’ се е загубила някъде из жиците. Намерението да използвам метрото изобщо не е постъпило като информация.
Роботът в главата ми може да отчита големите разлики и да действа съответно, но малките му се губят. Слага обектите, които му се струват близки под общ знаменател и ги третира еднакво. Има сляпо петно за нюансите.
Отчитам нуждата от upgrade на операционната система.

just a scratch

Ако не се идентифицирам с емоцията, мога да й позволя да бъде силна и дълбока и все пак само да ме одраска. Умение, което овладявам все по-добре.

Трептене

Задължения

'Хайде сега да си изясним нещо — не си ми задължена. Невъзможно е, защото никога не правя нещо, ако не искам. Същото е с всеки друг, но аз поне си го признавам.'
Робърт Хайнлайн/Странник в странна страна

Горният цитат предизвика реакции в стил ‘това е оправдание за неблагодарниците’ и пр. Изпитах известно желание да обясня смисъла, но се усетих безпомощна пред такова генерално неразбиране. Както каза Хелена, "Ако можеха да разберат, щяха вече да са разбрали". Въпреки това аз и тя решихме да опитаме да облечем позицията си по въпроса в малко повече думи.

Хелена: ‘И така, има голяма разлика между това да се чувстваш някому задължен и благодарен. Задължението не предполага благодарност, а разменни начала. Докато благодарността е прекрасно чувство, което не те връзва, не връзва и обекта, на когото си благодарен. Мразя да съм задължена, а да съм благодарна ми харесва и често съм. И като цяло философията на д-р Джубал Харшо много ме радва:) И наистина като правя нещо, го правя заради собственото си разбиране за нещата. Ако някой се почувства благодарен, чудесно:) Но задължени не ща.’

Аз: ‘Ако правя нещо за някого с ентусиазъм и желание, аз получавам удовлетворение, радост, възможност да проявя любовта или привързаността си, ново знание и т.н. Така не възниква задължение и отношенията остават чисти. Ако обаче го правя с нежелание, защото 'така трябва' или защото не мога да кажа 'не', тогава се създава неравновесие и остава усещането за задължение. Усещане, което нито ми харесва да изпитвам, нито някой да го изпитва към мен. Благодаря, но не, благодаря.’