Моментни разсъждения

Все ще се намери някой да каже, че няма как моментът да бъде изпуснат. Ако нещо трябва да се случи, то ще се случи. В подкрепа на тази теза могат да се приведат много аргументи, изобилстващи от лични примери и взети назаем цитати от книги за самопомощ. Казвам го от личен опит. Многократно и разпалено съм твърдяла, че няма как да изпуснеш каквото и да било. Просто не е възможно.

До тази сутрин. Когато се събудих с топка в стомаха и мрачното осъзнаване, че съм постигнала невъзможното. Изпуснала съм го. Онзи момент, в който можех да кажа какво искам, без да се поддавам на безмислени предразсъдъци и глупави страхове.

Най-голямата трагедия на изпуснатия момент е, че създава желание стореното, или, както в моя случай, нестореното, да бъде поправено. И то веднага. Единственият резултат от подобни опити е напълно неадекватно поведение, което води само до недоразумения и още по-голямо объркване. Оттам нататък снежната топка се превръща в лавина, която по пътя си премазва и малкото останала спонтанност.

Изпуснатият момент, както изпуснатият автобус, е загубена кауза. Когато изпусна автобуса, не тичам след него, размахвайки ръце. Нито хващам първото такси в опит да го настигна на някой светофар. С моментите е същото. Единственото смислено нещо е да си поема дълбоко дъх и да изчакам следващия.

Изкушението

Да се върна назад. При старото, за което няма нужда да се боря. И не искам. Онова удобното, за което ми е все едно. То няма остри ръбове и неочаквани ъгли. Отдавна вече не работи, не се развива, не расте. Ръждясала капсула, в която да пропълзя, за да се скрия. Да се почувствам в спряла, окована безопасност. Добре познатото по-малко зло. Всеки път, когато новото кара краката ми да треперят и корема ми да се гърчи, ми се ще да се затичам. Назад. За да избегна. Евентуалната болка. Потенциалното щастие. Възможното всичко.

Изкушение. На което ще устоя.