Постфактум

Постфактум зная как се чувствам. Постфактум зная какво да кажа. В капана на мига, в илюзорната необходимост да реагирам веднага неизменно се включва робота. Сякаш се движа на две скорости – роботът пристига първи и следвайки предварително зададени параметри пропуска възможности, подминава открехнати врати и се оттегля в безопасната си рутина. Няколко секунди/минути/часа след него пристигам аз. Гледам опашките на отдалечаващите се в тъмното възможности, стоя недоумяващо пред заключените врати, а после навеждам глава и си тръгвам. Отивам си вкъщи, където сме само аз и робота. Сядаме заедно пред компютъра, той се радва и трака по клавиатурата в захлас, а аз виждам само празен екран. Празен като празната ми къща, празното ми легло и празното ми сърце.
Започвам да тренирам – да редувам спринт с бягане на дълги разстояния. Трябва да го догоня, да го надбягам, да го изпреваря. Да пристигна навреме. Да чуя това, което ми казваш. Да слушам. Да имам време да помисля. Да те погледна. Да те видя. Да ти отговоря. Да те последвам зад отворената врата. Да я затръшнем пред носа на робота.

Искам

Майка ми снощи ми разказа, че съм била от онези деца, които крещят, пищят и те дърпат докато не получат онова, което искат. И така всеки път тя отстъпвала, давала и купувала, неспособна да се противопостави на моя устрем и инат.
‘Хубаво де, а тогава къде е отишла тази твоя черта сега?’, попита ме Хелена, докато й разказвах.
‘Никъде, още си е там. Само че вече не смея да искам’, отговорих й.
Факт. Последните години направо ме е страх да искам. Откакто получих онова, което си мислех, че най-много искам, вече внимавам какво си пожелавам.
Обаче, стига толкова. От днес – пак устрем и инат*.

*пищенето, крещенето и дърпането ще ги заменя с други тактики.

Ochre - Breakbeat Phase

Важното

Една любима леля на една моя любима приятелка, всеки път, когато се видели, й казвала ‘Моля ти се, без любов няма да оставаш! Много е кратък тоя живот. Няма значение колко пъти ще пробваш, преди на намериш твоя си човек... пък и след това;) Важното е да не оставаш без любов’.

Това шубето е голям страх

Виж сега, да си тръгнеш без да ми кажеш една думичка не е никак хубаво. Не е възпитано, проява е на лош вкус един вид. Ако беше дошъл да ми кажеш с прости думи, че искаш да се разделим, щях да разбера. И аз, нали, съм се разделяла с хора, знам, не е приятно, но е част от играта. Нямаше да плача, да правя скандали, да обвинявам. Било ни е приятно, свършило е. Щяхме кротичко и насаме да си поприказваме и довиждане. Обаче ти си избра като мишчица да си подвиеш опашчицата и да изчезнеш. ‘Това шубето е голям страх’, казваше дядо ми. А аз мразя страхливите мъже повече и от това да мия прозорци, тоест много. И тъй като си го изпроси, сега ако те срещна някъде, ще ти спретна една истинска италианска драма и то пред възможно най-много хора. Не съм сигурна, че ще схванеш идеята, но аз добре ще се позабавлявам.

Ще

‘Ще се чуем тогава скоро’.
‘Дай ми телефона си да се разберем да се видим’.
‘Ще ходим другото лято в Доминиканската република’ (макар още да е това лято и ние да сме заедно едва от месец).
‘Разбира се, ще организирам среща на класа, разчитай на мен’.
‘Ще ти се обадя утре’ (казва някой, измъквайки се сутрин от нечие легло).
‘Хайде другата седмица ще пием бири/чай/коктейли’.
‘Ще се чуем когато се върна’. (от някъде, където дори няма да ходя)
И защо? Защо си хабим думите? От криво разбрано възпитание? Или защото така ни се струва по-лесно? За да не обидим някого? За да се чувстваме по-малко виновни? От неудобство? Защото ни се иска да се случи, но не си даваме сметка за плановете на времето и разстоянието?
Давам телефона си, знаейки, че другия не иска да ми се обади. Продължавам да искам телефони, знаейки, че другия знае, че няма да му се обадя. Кимвам и казвам ‘Да, ще идем в Доминиканската република’, макар да съм плакала сред руините на толкова много общи планове за след година. Понякога се скривам или се правя, че не виждам някого само и само да не провеждам такива безмислени разговори. Понякога мен ме избягват по същата причина. Всеки ден се изговарят милиони безмислени думи, дават се хиляди обречени обещания.
Веднъж успях. Успях да кажа ‘Виж В., защо да си разменяме телефоните? Ти знаеш, че няма да ми се обадиш и аз знам, че няма да ти се обадя. Нито пък някоя от нас наистина иска да се чуем. Няма смисъл’. ‘Всъщност, права си’, каза В., с която учихме заедно преди хиляда години и никога не сме били наистина приятелки. И тогава се усмихнахме една на друга и въздъхнахме с облекчение.