Никой никога с никого...

...не може да се размине.

Черно и бяло. Много огледала. Дори таванът отразява стъпките ми. Харесва ми тук. Настанявам се на централната маса, откъдето сцената се вижда най-добре. Докато си закачам якето на облегалката на стола влизат две момчета. Или мъже. Барът е полупразен, а аз все още не съм се научила да не наричам мъжете момчета. Аз и за себе си не съм сигурна – момиче ли съм или съм жена...или пък мъж – понякога наистина се чудя... Единият от двамата веднага привлича вниманието ми. Висок, с леко поизрасла, но все още къса коса, с тесни очи и остри черти.
Сядат на ниските маси зад моята. Вадят камера, вероятно са част от екипа за снимките. Тази вечер е представянето на новия клип на Цвети, заради което и аз съм дошла на това място, където по принцип не ходя. Началото се бави, а аз усещам как очите ми постоянно бягат назад. Уискито ми се струва сладко и ме затопля. Трудно ми е да си намирам поводи да поглеждам зад гърба ми без да е прекалено очевидно. Виждам го как си пали цигара. Харесва ми мъжете да пушат, създава ми уют.
Чудя се дали ще дойде след това на партито в апартамента на Цвети. После забравям, защото песента започва и ме поглъща. В черна къса рокля Цвети пее за онова, в което често се превръща любовта. И мечтите. В нямото кино тъжен финал... Доплаква ми се. Не защото ми е тъжно, а защото е толкова красива тази песен.
Човекът го няма на партито. Не съм разочарована. Не много. Свикнала съм да не се въвличам излишно. Кубчетата лед проблясват в чашата ми и нежно звънтят в стените докато отпивам. Смеем се, чувствам се спокойна. Добре знам за какво се пее в песента...филм, в какъвто не искам никога вече да участвам.
Таксито вече ме чака долу и аз се обличам. Казвам чао на развълнуваната и вече уморена Цвети и тръгвам надолу по стълбите. На улицата точно пред входа обекта на моя неочакван интерес върви, нарамил нещо като куфар, с небрежната си коса и острия си профил, а също и с две момчета и едно момиче. Подминават входа и слизат надолу към булеварда. Вероятно отиват до магазина преди да се качат.
Мамка му. Хиляди пъти по дяволите, шепна си. Бих могла да се върна. Но май вече сме си тръгнали. Вървя механично надолу по улицата, на няколко метра зад нищо неподозиращия човек.
Пресичам булеварда, а стомаха ми е свит. Бих могла да се върна. Затварям вратата и казвам адреса си. Гледам как града преминава зад стъклото на прозореца и си мисля, че разминаването е невъзможно. Никой никога не може с никого да се размине. Ако е нужно, ако е неизбежно, все някога и някъде се срещаме. С този или с някой друг...
Усмихвам се и си свивам цигара за преди лягане.