Монолог на главния герой

от книгата 'Маслиновият лабиринт' на Едуардо Мендоса:

'Доколкото разбирам, вече настъпва съдбовният час, когато човек следва да погледне назад с ясното съзнание, че завесата скоро ще падне и че, ако още се помае, равносметката му ще стане излишна. Няма да кажа, че се оттеглям от този свят без съжаление; многобройните противоречиви и неуместни чувства, които бушуват в мен общо взето с пагубни последствия, не включват светлата доблест, нито изтънченото примирение. Сега, преди последния си дъх, с тъга установявам, че никога не съм въплъщавал най-достойните мъжки добродетели и съм егоист, страхливец, предател и лъжец. Забежките и греховете ми не са ме направили по-мъдър, нито по-безсрамен, не съм се покаял, нито съм си взел поука. Оставям хиляди недовършени и още толкова ненаучени неща, от които ще посоча само няколко примера: защо кокошките снасят яйца, защо космите на главата и тези на брадата, бидейки толкова близо, са така различни, защо не съм срещал нито една заекваща жена, защо подводниците нямат прозорци, за да се вижда морското дъно, защо телевизонните програми не са поне малко по-добри? Също така смятам, че животът може да е малко по-приятен, отколкото е всъщност, макар че нищо чудно и да греша, т.е. че той не е чак толкова лош, а само доста безинтересен. Аз съм такъв, какъвто съм, от глупост, леност и невежество; с повече инат може би щях да стигна по-далеч. Никой не избира характера си и само Бог знае кой и как оценява нашите заслуги. Ако бях чел повече, щях да разбирам много неща. Но понеже съм магаре, всичко си остава загадка. Питам се дали съм загубил много?'

После той много се засрами от тази си реч, но се оказа, че са я давали по националната телевизия по време на мача и хората го поздравяваха по улиците.