Постфактум

Постфактум зная как се чувствам. Постфактум зная какво да кажа. В капана на мига, в илюзорната необходимост да реагирам веднага неизменно се включва робота. Сякаш се движа на две скорости – роботът пристига първи и следвайки предварително зададени параметри пропуска възможности, подминава открехнати врати и се оттегля в безопасната си рутина. Няколко секунди/минути/часа след него пристигам аз. Гледам опашките на отдалечаващите се в тъмното възможности, стоя недоумяващо пред заключените врати, а после навеждам глава и си тръгвам. Отивам си вкъщи, където сме само аз и робота. Сядаме заедно пред компютъра, той се радва и трака по клавиатурата в захлас, а аз виждам само празен екран. Празен като празната ми къща, празното ми легло и празното ми сърце.
Започвам да тренирам – да редувам спринт с бягане на дълги разстояния. Трябва да го догоня, да го надбягам, да го изпреваря. Да пристигна навреме. Да чуя това, което ми казваш. Да слушам. Да имам време да помисля. Да те погледна. Да те видя. Да ти отговоря. Да те последвам зад отворената врата. Да я затръшнем пред носа на робота.