Не, мартеницо, не, не, неее...

Пак мартеници. Пак! Нема спасение. Сергии по улиците, сергии в подлезите, сергии в магазините! Очаквам утре като отворя вратата да има сергия в коридора пред апартамента. Плашещи сцени се роят във въображението ми - мартеница-човече ме изяжда, мартеница-гривничка ме души, а пластмасова мартеница-брошка-супермен ме наръгва безмилостно.
Вече пети ден безуспешно се опитвам да купя 15 броя мартеници. Получавам панически пристъп при вида на сергия, а ако са повече от една имам желание да седна веднага, да затворя очи и да се поклащам лекичко напред-назад, обгърнала коленете си с ръце.
Вчера в подлеза на метрото имаше около 456 716 сергии за мартеници, някои от тях една върху друга. Получих сърцебиене, обля ме студена пот, ръцете ми се разтрепераха. Поех дълбоко дъх и си казах 'Ти можеш. Можеш да слезеш по тези стъпала и да купиш 15 броя мартеници'. В следващия момент се видях как притичвам покрай сергиите, размахала магнитна карта в ръка, прелитам през автоматите на входа на метрото и се спирам чак до пейките долу.
Обаче, утре вече ще отида. Ще спра до първата изпречила ми се сергия и ще го направя.
Или в неделя. Ох, май в понеделник. А, някой звъни.
(чува се шум от отваряне на врата)
Добър д....ааа, не, мартеницо, не, неееееееееее...
(шум като от примляскване, след което не се чува нищо повече)