Скок в тишината

Едно от най-докосващите, красиви и директно потапящи ме в тишина неща, които някога съм чела:

'
Богът на малките неща

Нашата къща има чудесен двор с много поезия в него под формата на изящни мини палми, рододендрони и липса на градински джуджета (те са на екскурзия до Виена). Но най-поетичното в двора е ефирното колибри, което идва всеки ден да смуче от цветчетата на храстите. Колибрито е малко като хайку и най-вероятно всеки път е различно, но поезията в него е една и съща, затова си мисля за него като за едно. То се появява неочаквано и често рисува странни фигури във въздуха, напомнящи ми танца на пчелите. Затанцува ли своите необясвними параболи, издава звук като размахано въже във въздуха. В тези моменти оставям книгата и се заслушвам в скоростта му на живеене. Припомням си, че всеки ден умирам по малко. Мисля си за това как хората се самоиз­мамват, гледайки на смъртта като на нещо предстоящо, а всъщност голяма част от нея вече е отминала. Взирам се в мъртвата част от мен и колкото повече се взирам, толкова по-жив се чувствам, защото човек не се страхува от познатото.


Днес колибрито отново дойде, но напразно. Онзи ден снегът стопи цветовете и превърна поезията на двора в декоративен наратив. Повъртя се около храстите, протегна човка в жадно очакване и си отиде. Усетих тръпката му да се гмурне в цветчетата, очакването, почти-екстаза. Тази неосъщественост ме разтърси и ми създаде усещане за откъсната страница. Сетих се, че преди време братовчедка ми разказваше как правела хранилка за колибри със захар, разтопена във вода. Разтърчах се из захарницата, алхимично я трансформирах в стих, съдържащ смисъла на цвят на храст и видях захарта с нови очи. Не като прозаИчен кондимент, не като бялата смърт, а като част от поезията.

Някой ден ще съумея да видя целия свят като част от поезията.
'

http://nav.blog.bg/izkustvo/2008/12/28/bogyt-na-malkite-neshta.270643