Нощ, в която заспиваме рано – към три сутринта. Легнали сме си далеч преди това, но този разказ е за сън, а не за любов. Или поне не само. Иван заспива изтощен, а и аз вече изпадам от състоянието на будност, когато Жму се намъква в леглото непоколебимо решена да си намери най-топлото и най-голо място, където да се гушне. След продължителна разходка успява да се шмугне под чаршафа ми и да се укроти. Леко разсънена, все пак отново се отправям на пъшествие към страната на сънищата. В този миг котето започва да мърка оглушително, а Иван да хърка живописно. Ококорвам се. Жму изгонване няма, това ми е ясно, затова си насочвам усилията към по-лесния, както си мисля, обект. Сръчквам го доста обилно с лакът, хъркането замлъква, а аз се обръщам и започвам отново да се настройвам за сън. В този миг той сяда в леглото и започва да си приказва разни сомнамбулски приказки от хиляда и една нощ. Успявам да го придърпам да легне и да млъкне. Жму обаче вече е разместена от удобното си леговище и започва да си търси ново. Тъпче по мен с ноктестите лапи и ме гледа любовно. Внимавам да не шавам, за да се намести по-бързо и най-сетне да заспиваме. В този момент Иван отново захърква. Бутам го и сумтя като раздразнен носорог, докато престане. Жму замърква. Или по-точно затрещява. Опитвам се да дишам дълбоко. За известно време всичко е относително спокойно. Аха да задремя и Иван отново сяда рязко в леглото и включва латерната. Скачам ошашавена да го дърпам обратно, в този момент Жму се е разместила отново... И така до сутринта.
То, че не спах е ясно, но поне да бях запомнила приказките на Иван, че да се посмеем. Той доволно и сънено, а аз кисело и недоспало.
сряда, 9 септември 2009 г.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
3 коментара:
Хахаххаххахахахха, направо имам дежа вю отвсякъде. Само дето по мое време, освен Жму имахме и Малчо, който, всъщност която тогава беше една шепа коте и не спираше да дивее по 24 часа. Двете със Жму прекарваха нощите в щастлива гоненица по главите на опитващото се да спи население. Протестите ми не водеха до нищо, разбира се, щото я спри котка да прави каквото й се прави... Тогава бях с дълга коса и редовно се събуждах от това, че нещо - разбирай котка - се е заплело в къдриците ми и рита с всички лапи, за да се измъкне, а и защото му е аааадски забавно на хайванчето. За сомнамбулство на Иван няма какво да си говорим:))) Още ме е яд, че не записвах, нито успявах да запомня среднощните му мъдрости.
Хех, много е интересно как колкото и да се стараеш не можеш да запомниш сомнамбулските приказки на който и да било. Някак това им е присъщо качество - да са незапомняеми. А, иначе, хихи, мн обичам споделените преживявания, или както си говорихме снощи общите мъже сближават.
:*
Ох, сближават, да, сближават. Понякога толкова, че се стига до неволен сблъсък на глави... Мани, още съм тъжна, ама това не е тема за тука.
Снощи заспах чааааак след като изчетох блога ти ъъъъъ... от кора до кора(?)И ми стана някак мило, близко и хубаво. Ти си ми откритието на месеца, да знайш:)))Много е странно как има неща, които можеш да разбереш за човека единствено като му четеш небрежните текстове. Изведнъж се оказва, че форматът има значение и общуването е различно. Винаги съм ти се радвала много, ама сега видях и някакви супер хубави работи, дето не ги бях забелязвала или просто не е имало как и къде:)
И сега ми изскача картина. Вечерта, в която изпращаме Иван. Двете с тебе седим по турски на два стола в единия ъгъл на кръглата маса;) ръсим прозрения и се заливаме от смях и никой не може да разбере какво ни има. Пък ние просто сме живи, а аз току що съм осъзнала, че вие сте се забърсали и се кефя почти на глас от факта, щото, естествено, искам бившият мъж да е с поне толкова истинска и готина жена:)))).
Та, ние се кикотим с нарастващ интензитет, а Иван се обръща към компанията и казва нещо като: Ей затва ужасно ги обичам тия двете жени, виждате ли ги? Щото винаги могат да намерят за какво да се смеят като луди.
А ние само размахваме ръце и продължаваме да се превиваме:)))))
Публикуване на коментар