Съседите също плачат

То аз не е да не плача от време на време. Случва ми се. А като ми се случи, не се пестя и направо рева. С всички необходими редове сополи и хълцания и други характерни за дейността звуци. Плача си по най-различни причини, много често без и доста на филми. Много съм способна. И го върша всеотдайно. При това положение си е кофти късмет, че стените са като хартия, а съседите ми явно си нямат работа. Чула, значи, съседката отляво, как недотам кротко си хлипам някоя вечер. Отишла при съседката отдясно, която се пада сестра на майка ми, и й казала, че често ме чували как рева, та се късам и едва ли не не можели да спят хората от притеснение. Леля ми, от своя страна, се обажда на майка ми и още по-притеснено й обяснява как аз всяка вечер ридая безутешно и явно се гърча в мъки.
По време на разговора аз съм на гости на нашите и се чудя защо майка ми прави едни тревожни физиономии и ме гледа странно.
- Пете, ти добре ли си? – пита, ама с един такъв някакъв тон.
- Ми да, ту горе, ту долу, както обикновено – отговарям аз, още неподозираща какво ми се готви.
- Да не се е случило нещо?
- В смисъл? – пуля се аз – Защо така реши?
- Ами съседите те чували всяка вечер да плачеш и казали на леля ти – деликатно и дипломатично изтърсва тя.
А? Каквоооо? Не мога да повярвам, ебаси, какво чувам! Обясних й с две думи, че да, плача си понякога, което си е в реда на нещата, и нищо кой знае какво не се е случило. Тя, жената, май се успокои. Аз обаче не. Разбирам, че ги е грижа хората, щото ме познават от малка, нали, ама това си е врене на носа в чужди работи плюс развинтено въображение. И да паникьосват майка ми без нищо.
Чудя се как ли ще им дойде на съседите ми, дето толкова обичат да слушат, ако надъня зверски последния албум на Kultur Shock и го оставя на repeat и така цял уикенд докато ме няма. Ще почнат и те да плачат всяка вечер.