Нова Зеландия

Юле опаковаше подаръци. Внимателно разгъваше цветната хартия, увиваше я около кутиите, залепваше я с тънко безцветно тиксо и връзваше пакета с панделка в съответстващ цвят. Стигайки до книгата, която беше купил, той реши да я прелисти за момент, преди да я опакова. На първата страница, под заглавието, с леко наклонен на една страна почерк, пишеше:

'За Юл,
чието присъствие озарява всяка стая във всяка сграда на всяка улица и във всеки град. Тръгни. Ела'

Подпис нямаше. Юле беше чувствителен и усърден млад човек със силно развито чувство за правилно и грешно. А това тук определено не беше правилно. Нямаше как да е правилно да си купиш книга от интернет книжарница, да си платиш с кредитна карта, която не е на твое име и да ти доставят книга с лично посвещение. Той гледаше книгата като бомба, която всеки момент ще избухне. Разтревожи се. Прокара пръсти през косата си, а в средата на челото му се появи бръчка.
Юле не излизаше често. Всъщност, ако можеше да изхвърля и боклука си по интернет нямаше да излиза изобщо. Разбира се, можеше да викне чистачка да върши това, но това беше дори по-страшно – щеше да му се налага да говори с нея. Затова веднъж – два пъти седмично той нахлупваше шапката си ниско над очите, слагаше си слънчеви очила и се придвижваше на прибежки до контейнерите за боклук и обратно. Съседите отдавна се бяха отказали да го заговарят, затова пътешествието беше относително безопасно.
Той стана и закрачи из стаята, като от време на време спираше, хвърляше поглед към книгата, свиваше притеснено устни и продължаваше да крачи.
Може би вече е излишно да се казва, че подаръците бяха от него за самия него. През годината той беше си записвал всички неща, които би искал някой да му подари за Коледа. Няколко дни преди празника разгледа списъка, определи петте най-желани подаръка и си ги поръча. После, завладян от нехарактерен за него внезапен импулс, той си поръча и шестия в списъка подарък – а именно книгата.
Сега тя лежеше на дивана, а посланието на първата й страница тихичко тиктакаше. Юле застана пред огледалото и се погледна. Косата му стърчеше напосоки, а от очите му надничаше страх и ... да, може би, вълнение и любопитство. Той се върна при книгата и я погали плахо по корицата. Усмихна й се лекичко и, тъй като му се стори, че тя му отвръща със същото, побърза да се обърне и да се заеме с доопаковането на останалите подаръци. Подреди ги до дивана и се запъти към кухнята, за да си вземе нещо за ядене. В коридора го споходи мисълта, че в най-горния шкаф отляво има бутилка вино, която преди време беше получил като подарък към една от поръчките си от онлайн супермаркета. Юле не пиеше, но тази вечер така и така беше необичайна, затова той се качи на един стол и извади прашната бутилка от дъното на шкафа. Наля си и се върна в хола. Отпи една глътка и впери поглед в книгата.
Когато удари полунощ, Юле тъкмо беше довършил чашата и се почувства мъничко по-смел. Без да обръща внимание на останалите си подаръци, той взе неопакованата книга, отгърна я отново и прочете посланието. Несигурен какво трябва да направи оттук нататък, той реши да се върне към познатото. Облече пижамата си както всяка вечер, изми си зъбите, загаси всички лампи и си легна. Затвори очи и се завъртя наляво. След около 20 секунди отвори очи, стана, отиде до хола, взе книгата и се върна обратно. Сложи я до себе си на леглото, грижливо я зави и отново затвори очи. Заспа и сънува, че е в Нова Зеландия.
По същото време, в съседния апартамент едно момиче на име Юлия седеше на масата пред полупразна чаша вино и втренчено гледаше книгата пред себе си. Той заминаваше за Нова Зеландия утре. А след скарването им не се беше обадил. Дори не беше казал, че съжалява за онова, което беше направил. Сякаш случилото се нямаше значение. С луксозния пътеводител за Нова Зеландия, който й беше изпратил все едно й казваше – ето виж къде отивам. Не съжалявам, не те искам и можеш само да гледаш цветните страници и да си спомняш за мен.
Шест часа по-рано един от служителите в интернет книжарница беше получил две заявки за една и съща книга – луксозен пътеводител. На едната трябваше да има следното посвещение:

'За Юл,
чието присъствие озарява всяка стая във всяка сграда на всяка улица и във всеки град. Тръгни. Ела с мен в Нова Зеландия. Съжалявам за това, което направих. Ще те чакам утре в два часа на Терминал шест. Ако не дойдеш, ще те разбера.
Обичам те.
С.'

Служителят едва беше стигнал до ‘Ела’, когато телефонът му звънна. Той го вдигна, скочи внезапно, метна палтото си в движение и от вратата изкрещя на колегата си да довърши опаковането и да прати пакетите. Жена му раждаше.

---

На следващия ден, в два часа следобяд Юле пое много дълбоко дъх, нахлупи шапката си ниско над очите и отвори външната врата на апартамента си. Заслиза по стълбите бавно, а в лявата му ръка не се забелязваше торба с боклук. Вместо това той държеше платнена торба за пазаруване. За първи път от години отиваше до истински, невиртуален магазин. Отиваше да си купи киви.

Юлия седеше до прозореца и гледаше танца на снежинките отвън. Сега в Нова Зеландия е лято, мислеше си тя. ‘Върви по дяволите’, изкрещя изведнъж, отвори прозореца и изсипа купата с кивита навън в снега.

На летището един млад мъж стоеше, вперил поглед във въртящата се врата на входа за заминаващи. От колоните се носеше последно повикване за полета за Сидни, откъдето щеше да се прехвърли на друг полет за Уелингтън, столицата на Нова Зеландия. Той се обърна и унило затътри куфара си към гишето за чекиране. Час по-късно седна в самолета и се загледа в танца на снежинките отвън. Сега в Нова Зеландия е лято, помисли си той, вдигна рамене и пусна капака на прозорчето.

На другия край на града, в една болница, служителят на интернет книжарницата държеше новороденото си дете си в ръце и изобщо не помнеше, че е оставил едно изречение недовършено.