Фасади

As Above So Below. Това прочетох скоро върху едно шишенце. Каквото горе, такова и долу. Каквото отвътре, такова и отвън, ако го перифразирам малко.
Гледам себе си отвън - работя, срещам различни хора, танцувам, смея се, излизам на по питие, купувам си дрешки и дрънкулки, пея си и се шегувам. Перфектната цветна фасада за вътрешния мрак, в който обитавам от доста време насам. Мрак с красиви дрехи и блестящи обици.
Някога ми се случваше да видя някой, когото намирам за весел, спокоен и въобще човек, на който всичко му е наред, и да ми се прииска да съм на негово място. Това беше в тежките години на пубертета, когато всички бяхме изгубени в превода на собственото си аз на езика на света навън.
И тогава, насред най-мрачната ми пубертетска депресия (разбира се външно манифестирана в неспирни купони и алкохолни фойерверки), едно момиче от класа ми ми каза 'Толкова искам да съм като теб. Животът ти е като филм'.
Преживях внезапна хирургическа интервенция за отстраняване на чувството 'завист'(или каквото е там това чувство) във всичките му форми. От този момент нататък спрях да искам да съм като някой друг. Защото няма как да знам усмивката усмивка ли е или само фасада. Погледът отвътре е винаги различен от този отвън.